Тендзо и събратята му вършели каквото си пожелаят — играели комар, колели и ядели крави и пилета в двора на храма, отвличали жени и превърнали светилището в оръжеен склад.
— И какво е намислила шайката на Тендзо тази вечер? — попита Шиншичи.
Селяните заговориха един през друг. Оказа се, че негодниците първо взели копия и алебарди от светилището. Пиели саке и крещели, че ще се бият до смърт, после изведнъж почнали да плячкосват къщите и да ги палят. Най-сетне се събрали отново и избягали някъде с оръжието, храната и всичко ценно, което имали. Изглежда, като вдигали толкова шум, че ще се бият до смърт, искали да се отърват от всякакви възможни преследвачи.
„Дали съм бил надхитрен?“, попита се Короку. Тупна с крак по земята и заповяда на селяните да се върнат по домовете си. Хората му ги последваха и заедно с тях се опитаха да обуздаят огъня. Короку очисти оскверненото светилище и по изгрев-слънце сведе глава за молитва.
— При все че Тендзо е част само от един клон на нашето семейство, злините му сега са престъпления на целия род Хачисука. Моля за прошка и се кълна, че той ще бъде наказан със смърт, че жителите на това село ще намерят спокойствие и че ще принеса богати дарове на боговете на това светилище.
Докато се молеше, войниците му стояха чинно от двете страни.
— Може ли това да бъде главатарят на шайка разбойници? — питаха се един другиго селяните.
Бяха не без основание объркани и подозрителни — в името на рода Хачисука Ватанабе Тендзо извърши множество престъпления. И тъй като той бе племенник на Короку, те вкупом потрепериха при мисълта, че този мъж е началник на Тендзо и значи — такъв като него. Короку от своя страна знаеше, че няма ли на своя страна боговете и хората, непременно ще загуби.
Най-сетне мъжете, пратени да преследват Тендзо, се върнаха.
— Силите на Тендзо възлизат на около седемдесет души — съобщиха те. — Следите им показват, че при Хигаши Касугай са тръгнали през планината и бягат към пътя за Мино.
Короку даде нареждания:
— Половината от вас да се върнат да охраняват Хачисука. Половината от останалите ще стоят тук да помагат на селяните и да поддържат реда. Другите да дойдат с мен.
След като раздели така силите си, за преследване на Тендзо не му останаха повече от четиридесет-петдесет души. Минаха през Комаки и Кубошики и тогава настигнаха част от шайката. Тендзо беше поставил съгледвачи по разните пътища и щом видяха, че са по петите им, неговите хора тръгнаха по заобиколен път. Дойде вест, че се спускат по връх Сето към селото Асуке.
Наближаваше пладне на четвъртия ден след опожаряването на Микурия. Беше горещо. Пътищата бяха стръмни, а хората на Тендзо не трябваше да свалят доспехите си. Групата явно бе уморена от ходене. Бяха изоставили покрай пътя торби и коне и така постепенно бяха облекчили товара си, но докато стигнат пролома на река Додзуки, вече бяха прегладнели, изтощени и окъпани в пот. Тъкмо докато пиеха, малките сили на Короку се спуснаха от двете страни на клисурата и ги затиснаха като в клещи. Камъни и канари се посипаха по бегълците и скоро водите на реката почервеняха от кръв. Някой бяха прегазени, други — пребити до смърт, трети — хвърлени в реката. Обикновено тези мъже не бяха противници помежду си и враждата сега разделяше чичо от племенника и братовчед от братовчеда. Родът нападна сам себе си, ала това беше неизбежно. Всички те наистина бяха едно цяло и поради това коренът на злото трябваше да бъде изтръгнат докрай.
Короку, ненадминат в смелостта си, беше покрит с прясната кръв на своите родственици. Напразно предизвикваше Тендзо да се покаже. Десет от неговите хора бяха паднали, но за другата страна бе настанало почти поголовно клане. Тендзо обаче не се намери между мъртвите. Изглежда бе изоставил хората си и успял да избяга по планинските пътечки.
„Свиня такава!“, помисли си Короку и скръцна със зъби. „Тръгнал е за Кай“.
Самият той стоеше на един от върховете, когато изневиделица екотът на един-единствен изстрел се разнесе и прокънтя сред планините. Звучеше като присмех. Сълзи се стекоха по бузите му. В този миг се замисли, че той и неговият племенник, който не бе нищо друго, освен въплъщение на злото, в крайна сметка са от една и съща кръв. Сълзите му бяха сълзи на съжаление за собствената недостойност. Горчиво разочарован, той се опита отново да премисли всичко и осъзна, че дните, в които можеше от родов предводител да се издигне до управител на област, са отдавна минали. Трябваше да признае, че се е оказал неспособен на това. „Щом дори не знам как да обуздая един от собствените си роднини… Простата сила не е достатъчна, ако нямаш ред у дома и умение да управляваш.“ Съвсем неочаквано през сълзите му просветна горчива усмивка. „Това копеле в крайна сметка ме научи на нещо“, помисли си. После даде заповед за оттегляне.