Канбей вече бе прегледал най-важното от съдържанието. То бе просто, но откровено укоряваше Мурашиге за постъпката му. Мурашиге се приближи до лампата и го отвори, но веднага щом привърши с четенето, се извини и излезе от стаята.
Веднага след това вътре нахълта множество от войници. Заобиколиха Канбей и около него се образува стена от доспехи и копия.
— Станете! — извика някой.
Канбей остави чашата си и огледа възбудените лица наоколо си.
— И ако стана? — попита той.
— Заповедта на господаря Мурашиге е да ви придружим до затвора на крепостта — отвърна един от войниците.
— Затвор ли? — слиса се той и му се прииска да се изсмее високо.
В същия миг си помисли, че за него всичко е свършено и разбра колко смешен трябва да изглежда с това, че е попаднал в клопката на Мурашиге.
Изправи се с усмивка на лицето.
— Да вървим тогава. Щом господаря Мурашиге проявява така гостоприемството си, няма какво да направя, освен кротко да ви последвам.
Войните придружиха Канбей по главния коридор. Шумното дрънчене на доспехите им се сливаше с шума от стъпките. Заслизаха по многобройни тъмни коридори и стълбища. Караха Канбей да минава през места, които бяха така тъмни, все едно са му вързали очите и той се чудеше дали всеки миг може да бъде убит. Донякъде бе подготвен за такова събитие, но то изглежда не предстоеше. Във всеки случай, лишените от светлина места, през които преминаваше, по всяка вероятност бяха сложни тунели, които се кръстосват из вътрешността на укреплението. След малко една тежка врата се плъзна с дрънчене настрани.
— Влез! — наредиха му и след като направи около десет крачки напред, той се намери посред някаква килия. Вратата с трясък се затвори зад него. Този път Канбей наистина се изсмя шумно в тъмнината. После се извърна към стената и заговори с укор към себе си, почти все едно че рецитираше стихотворение.
— Самият аз се улових в клопката на Мурашиге. Е… днешните представи за чест със сигурност са доста странни, а?
Предположи, че е под някакъв оръжеен склад. Доколкото можеше да отгатне опипом с петите на нозете си, подът бе направен от дебели, чепати дъски. Канбей спокойно обиколи помещението, като следваше четирите му стени. Успя да установи, че на площ е около тридесет квадратни метра.
„Но не, по мое мнение Мурашиге е този, когото трябва да съжаляват. Какво си мисли, че ще постигне, като ме хвърля в този затвор?“
Седна с кръстосани нозе на мястото, което очевидно бе средата на килията. Подът бе студен, но изглежда в стаята нямаше нищо за сядане.
Изведнъж се досети, че не са го накарали да предаде късата си сабя и си помисли: „Ето нещо, за което трябва да съм благодарен. Щом имам поне само това оръжие… по всяко време бих могъл…“
Мълчаливо си каза, че дори и седалището му да се вцепени, духът му ще остане подвижен. Изглежда дзен-съзерцанието, което така упорито бе упражнявал на младини, сега щеше да му е от полза. Докато времето минаваше, му хрумваха все такива мисли. „Радвам се, че дойдох, бе следващата. Ако беше дошъл самият Хидейоши, наместо това малко нещастие щеше да има голямо. Благодарен съм, че стана така.“
Скоро по лицето му просветна тънка ивица светлина. Канбей спокойно погледна натам, откъдето тя идваше. Бяха отворили някакъв прозорец. От другата страна на решетката се появи лице на мъж. Беше Араки Мурашиге.
— Студено ли е там, Канбей? — попита той.
Канбей погледна към него и накрая съвършено спокойно отвърна:
— Не, още съм сгрят от сакето, но към полунощ ще захладнее. Ако господарят Хидейоши научи, че Курода Канбей е умрял от студ, сигурно ще дойде преди изгрев-слънце и както е мразовито, ще изложи главата ти на портите. Ти си разумен мъж, Мурашиге. Какво мислиш да постигнеш, като ме държиш тук?
Мурашиге не знаеше какво да отговори. Съзнаваше също, че неговите собствени действия го посрамват. Накрая обаче се изсмя презрително.
— Стига с това мърморене, Канбей. Казваш, че нямам ум, но не си ли ти този, който без да мисли се хвана в клопката?
— Обидните думи няма да ти помогнат. Не можеш ли да говориш последователно?
Мурашиге не каза нищо и Канбей продължи:
— Склонен си да ме поучаваш, все едно си някакъв майстор или демон на военното изкуство, но аз мисля за важната политика, не за дребни номера. Никога не ми е хрумвало да заговорнича срещу някой приятел и после да изтъквам това като заслуга. Просто си мислех за теб и за грижите на господаря Хидейоши. Ето защо дойдох тук сам. Не можеш ли да разбереш? Ами приятелството на господаря Хидейоши? Ами твоята вярност?
Мурашиге не знаеше как да отвърне. За малко млъкна, но накрая събра сили за дързък отговор.