— Говориш за приятелство и нравственост, но тези думи имат тежест само в мирно време. Сега е по-друго. Страната е разделена от война и светът е в безпорядък. Ако не заговорничиш, други заговорничат против тебе; ако не нанасяш вреда, търпиш такава. Този свят е така суров, че понякога трябва да убиваш или да бъдеш убит, за толкова време, колкото ти трябва да вдигнеш клечките си за хранене. Вчерашният съюзник е днешен враг, а ако някой ти е враг, бил и твой приятел, няма какво друго да сториш, освен да го хвърлиш в затвор. Всичко това е тактика. Може да се каже, че от състрадание още не съм те убил.
— Разбирам. Сега схващам как гледаш на света, как мислиш по време на битка и докъде се простира нравствеността ти. Жертва си на жалка слепота за нашето време и вече не ми се иска да говоря за каквото и да е с тебе. Върви, погуби сам себе си!
— Какво? Твърдиш, че съм сляп ли?
— Точно така. Не, при все че се е стигнало дотук, някак не мога да се откажа от последния остатък приятелство, който изпитвам към тебе. Имам да те науча на още нещо.
— Какво? Да не би родът Ода да има някакви тайни военни планове?
— Не е въпрос на полза или вреда. Ти си човек, достоен за съжаление. При все че си прочут със смелостта си, не знаеш как да живееш в тази тънеща в безпорядък страна. И не само това, но нямаш и желание да спасиш света от този безпорядък. Ти не си човек, по-долу си от всеки гражданин или земеделец. Как може да наричаш себе си самурай?
— Какво!? Не съм човек ли, каза?
— Точно така. Звяр си.
— Какво?
— Продължавай! Разгневи се, колкото можеш повече. Всичко това е насочено против самия тебе. Слушай, Мурашиге. Ако хората загубят чест и вярност, светът не става нищо повече от обиталище на зверове. Бием се непрестанно и адският огън на съперничеството между хората никога не догаря. Мислиш ли само за сражения, заговори и власт, и забравиш ли нравствеността и човеколюбието, няма да бъдеш враг единствено на господаря Нобунага. Ще бъдеш враг на цялото човечество и напаст за тази земя. Що се отнася до мене, ако си такъв човек, с радост сам ще откъсна главата ти.
Канбей каза каквото мислеше и потъна в мълчание. Навън се дочуваше някакъв шум. Пред прозореца на тъмницата служителите и личните слуги на Мурашиге бяха наобиколили своя господар и всички викаха.
— Посечете го!
— Не, не може да го убием.
— Това не се търпи.
— Успокойте се!
Изглежда Мурашиге бе раздвоен между тези, които искаха да извлекат Канбей навън и да го погубят на място и онези, които заявяваха, че неговото убийство ще има неприятни последствия. Навярно не бе в състояние да стигне до решение.
Накрая обаче дойдоха до извода, че дори и да го убият, няма какво да се бърза с това сега. След това, изглежда, страстите се уталожиха и в далечината се чуха отдалечаващите се стъпки на Мурашиге и останалите.
По станалото Канбей бързо разбра какво настроение цари в цялата крепост.
Макар знамето на бунта да бе вече открито развято, дори и сега имаше такива, които яростно желаеха битка с Ода и други, които се застъпваха за разбирателство с предишния съюзник. Под един и същ покрив, почти по всеки въпрос се разгаряше спор и лесно можеше да бъде разбрано какво е положението.
Въвлечен в този спор, Мурашиге прогони пратениците на Нобунага и засили своите военни приготовления. А сега хвърли Канбей в затвора.
„Изглежда, съдбата му е вече решена. Ах, колко тъжно е това“, помисли си Канбей. Без да му е жал за неговата собствена участ, той оплакваше неблагоразумието на Мурашиге. След като гласовете заглъхнаха в далечината, прозорчето отново бе затворено, но Канбей изведнъж забеляза падналото през него малко парче хартия. Вдигна го, но тази нощ не бе в състояние да го прочете. В килията бе толкова тъмно, че едва виждаше собствените си пръсти.
Но на следващия ден, когато вътре се процеди бледата светлина на утрото, той веднага си спомни за хартията и прочете написаното. Бе писмо от Одера Масамото в Харима, пратено да Араки Мурашиге.
Същата онази досадна личност, за която говорихме, идва тук, като се опитваше с поучения да ме накара да променя мнението си. Прилъгах го да опита първо да се увери какво мислите Вие, тъй че сигурно ще пристигне във Вашата крепост едновременно с това писмо. Този човек е дарен с голяма изобретателност и ще е пречка за нас през цялото време, докато е жив. Щом стигне до крепостта Итами, предлагам да се възползвате от възможността и да не го пускате повече да излезе на бял свят.
Канбей бе поразен. Щом погледна датата на писмото, видя, че наистина бе от същия ден, когато изказа пред Масамото възраженията си и напусна крепостта Гочаку.