Отрядът, сега на брой малко повече от тридесет мъже, се престрои и заслиза от клисурата на Додзуки към Коромо. Устроиха бивак досами града и на следващия ден пратиха вестоносец до крепостта в Окадзаки. Получиха позволение да преминат, но понеже потеглиха късно, наближаваше полунощ, когато стигнаха Окадзаки. Покрай главния път, водещ към дома им, се редяха нагъсто големи и по-малки крепости и дървени укрепления. На най-важните места имаше и постове, които не пропускаха групи от въоръжени хора. Пътуването по суша щеше да отнеме много дни и те решиха да се придвижат с лодка по река Яхат и после от Охама да стигнат до Ханда. От Токонаме отново щяха да вземат лодка по морето и после нагоре по река Кание до Хачисука.
Беше полунощ, когато стигнаха в Яхаги и никъде не се виждаше лодка. Течението бе бурно, а реката — широка. Раздразнени, Короку и хората му се спряха под няколко дървета. Всеки даваше мнението си:
— Ако няма лодка, с която да слезем по реката, може да я прекосим на сал и да тръгнем по другия бряг.
— Много късно е. Да изчакаме до сутринта.
Това, което най-много притесняваше Короку, бе, че за да могат да бивакуват тук, трябваше да отидат до крепостта Окадзаки да искат ново позволение.
— Огледайте се за сал — нареди той. — Ако успеем да намерим поне един и да преминем от другата страна, до изгрев-слънце ще сме изминали разстоянието, на което щеше да ни е откарала лодката.
— Но, господине, никъде не сме видели сал.
— Глупак! Трябва да има поне един наоколо. Как иначе хората ще пресичат денем толкова голяма река? При това в тръстиката или високата трева покрай брега със сигурност има скрити съгледвачески лодки. Или пък резервни, в случай, че боевете попречат на преминаването със сал. Отваряйте си очите и се оглеждайте!
Мъжете се разделиха на две групи и едните тръгнаха нагоре, другите — надолу по течението.
— А, ето една — провикна се някой от тях отгоре и се спря на място.
На едно свлачище по брега, където пръстта беше отнесена при наводнение, големи върби с оголени корени се привеждаха и скланяха клони над водата. Тя бе тиха и тъмна, като в дълбоко езеро. В сянката под дърветата беше вързана лодка.
— И става за плаване.
Мъжът скочи долу и протегна ръка да отвърже въжето, увито около корените на една от върбите, с намерението да закара лодката по-нагоре по течението. Ръката му застина и той втренчено се загледа в лодката — малък съд с плоско дъно, използван за пренасяне на багаж. Почти се разпадаше, цялата бе изпокаляна и заплашително се накланяше на една страна. Все пак можеше да се използва за преминаване. Това, което задържа вниманието на войника, беше някакъв човек, който бе заспал дълбоко под полуизгнила камъшена постелка и шумно хъркаше. Бе облечен в странни дрехи. Мръсната бяла риза му беше къса на ръкавите и кръста, а под нея носеше прилепнал панталон и нещо, което покриваше задната страна на дланите. На босите си нозе имаше сламени сандали. На възраст беше някъде по средата между детето и мъжа. Лежеше по гръб под открито небе и нощната роса полепваше по веждите и клепачите му. Имаше вид, сякаш никой на този свят не му е враг.
— Хей, ти! — войникът опита да го разбуди, а когато онзи въобще не се отзова, го повика отново и леко го потупа по гърдите с долния край на копието си.
— Хей, ти, събуди се!
Хийоши отвори очи, сграбчи с вик дръжката на копието и впери поглед във войника.
Бързотечащата покрай лодката вода почти нагледно представяше какъв бе в момента животът на Хийоши. В мразовитата нощ на първия месец от предишната година, когато се сбогува с майка си и сестра си, той им бе казал, че ще се върне, щом стане прочут мъж. Нямаше желание да се мести от работа на работа и като преди да се главява при търговци и занаятчии. Това, което най-много искаше, беше да служи на някой самурай. Възрастта обаче никак не му беше от полза, а и нямаше с какво да засвидетелства произхода и рода си.
Кийосу, Нагоя, Сумпу, Одавара — беше ги изходил всички. Понякога набираше кураж и заставаше пред портите на някой самурайски дом, но всички негови молби биваха посрещани със смях и подигравки. Веднъж дори го бяха прогонили с метла. Парите му бързо привършваха и сега разбираше, че светът е точно такъв, какъвто го описваше леля му в Ябуяма. И все пак не искаше да се откаже от своята мечта и вярваше, че това, което иска, е осъществимо. Не се срамуваше да разкаже на когото и да е за плановете си, дори и да трябваше да нощува на открито, върху тревата или както тази вечер — с вода за постеля. Мисълта как да направи майка си, която смяташе за най-нещастния човек на този свят, най-щастливата, го движеше напред. И какво може да стори за бедната си сестра, която си мисли, че никога няма да се омъжи?