Араки Мурашиге бе сам в крепостта Итами — твърдина с две подрязани криле. Такаяма Укон и Накагава Себей вече не бяха в неговите бойни редици.
— Ако сега го ударим, ще се сгромоляса като плашило — каза Нобунага.
Вярваше, че може вече да превземе Итами всякога, когато пожелае. В началото на дванадесетия месец предприеха общо нападение. Още на първия ден атаката започна преди залез-слънце и продължи до през нощта. Съпротивата обаче бе неочаквано твърда. Началникът на единия корпус от частите на нападателите бе поразен и убит, а имаше и стотици паднали и ранени.
На втория ден броят на жертвите продължи да расте, но не бе превзета нито педя от крепостните стени. Мурашиге, в крайна сметка, беше прочут с храбростта си и в отрядите му имаше немалко смели мъже. Нещо повече, дори когато самият той бе готов да свие знамето на бунта след опитите на Нобунага да го умиротвори, тъкмо членовете на семейството и неговите военни го спряха с думите:
— Да се откажем сега ще е все едно сами да му поднесем главите си.
Новината за началото на тези сражения бързо се разнесе по цяла Харима и разтърси чиновниците в Осака. Вълната от сътресението достигна чак до Тамба и рода Санин.
Първо Хидейоши в западните области веднага поде нападение над крепостта Мики, като накара помощните отряди на Нобумори и Цуцуи да изтласкат Мори до границата с Бидзен. Помислил си бе, че веднага щом родът Мори дочуе виковете от столицата, войската му ще настъпи към Киото. В Тамба родът Хатано сметна, че сега вятърът се е обърнал в добра посока и се разбунтува. Акечи Мицухиде и Хосокава Фуджитака ръководеха тази област и в последния миг се втурнаха да я спасяват.
Хонганджи и многочислените отряди на Мори поддържаха връзка с известия по кораби и сега враговете срещу Нобунага, Хидейоши и Мицухиде до един танцуваха по свирката на тези две сили.
— Изглежда с това всичко и ще свърши — каза Нобунага, вперил поглед в крепостта Итами.
С което искаше да каже, че смята всичко наред. Макар крепостта да бе изцяло откъсната от света, тя не се предаваше. В очите на Нобунага, обаче, бе все едно вече паднала. Той остави обсаждащата войска и внезапно се върна в Адзучи.
Годината беше в края си. Господарят възнамеряваше да прекара Нова година в Адзучи. Това бе година, изпълнена с неочаквани безредици и походи, но докато обхождаше с поглед улиците на града под крепостта, той улавяше как се носи духът на една богата нова култура. Там се редяха чинно големи и малки магазини, чрез които стопанската политика на Нобунага даваше своите плодове. Гости наводняваха странноприемниците и пощенските станции, докато край езерото мачтите на хвърлилите котва кораби напомняха гора.
И кварталът със самурайските домове, целият насечен от тесни пътечки, и великолепните жилища на големите военачалници бяха повечето вече завършени. Храмовете също бяха разширени и отец Гнечи бе започнал да строи църква.
Това, което наричат „култура“, е неосезаемо като мъгла. Започналото като просто разрушение сега пред самите нозе на Нобунага добиваше вида на нова, епохална култура. В музиката, театъра, живописта, литературата, религията, чайната церемония, облеклото, храната и архитектурата изоставяха старите предпочитания и стилове и възприемаха нови и свежи. В културния кипеж на Адзучи дори новите шарки на женските копринени кимона си съперничеха помежду си.
„Това е Новата година, която очаквам и това е Новата година на целия народ. Надали е нужно да се казва, че да издигаш е по-приятно, отколкото да рушиш“, си мислеше Нобунага и си представяше как тази нова, напредничава култура ще се понесе като вълна и ще залее източните области, столицата и дори запада и остров Кюшу, без да остави нито едно място незасегнато.
Завладян бе от такива мисли, когато Сакума Нобумори, ярко огрян от слънцето зад гърба му, поздрави и влезе в стаята. Като го видя, Нобунага изведнъж се сети.
— А, вярно. Как продължиха нещата там? — попита той бързо и подаде чашата в ръката си на оръженосеца, който я отнесе на Нобумори.
Онзи вдигна почтително чашата към челото си и попита:
— Нещата там ли?
Впери поглед в челото на господаря си.
— Точно така. Казах ти за Шоджумару, нали? Синът на Канбей — този, който е като заложник в крепостта на Такенака Ханбей.
— А, говорите за въпроса със заложника.
— Пратих те при Ханбей със заповед да отрежат главата на Шоджумару и да я пратят в Итами. После обаче не последва отговор, макар че главата трябваше да е отрязана и пратена. Ти чул ли си нещо?