— Не, господарю.
Нобумори поклати глава и докато говореше, сякаш си спомни за своето миналогодишно пратеничество. Бе изпълнил заръката, но Шоджумару беше под грижите на Такенака Ханбей чак в Мино, значи най-вероятно екзекуцията не е била извършена незабавно.
— Щом такава е заповедта на господаря Нобунага, тя ще бъде изпълнена, но ще ми е нужно повече време — каза тогава Ханбей, който прие молбата като нещо обикновено и Нобумори естествено го разбра.
— Е, тогава аз ви предадох заповедта на Негово Височество — добави той и веднага се върна да доложи на Нобунага.
Навярно заради многото други задължения, Нобунага изглежда бе забравил за въпроса, но истината беше, че и Нобумори не се сещаше често за съдбата на Шоджумару. Просто реши, че Ханбей ще съобщи за екзекуцията на момчето направо на Нобунага.
— Не сте ли чул нищо повече за това от Хидейоши или Ханбей, господарю?
— Не са ми казали и дума.
— Това е доста подозрително.
— Сигурен ли си, че си говорил с Ханбей?
— Надали има нужда да ме питате. Но напоследък той е необикновено ленив — промърмори раздразнително Нобумори и после добави: — Да се отнесе към това безотговорно и още да не е предприел нищо по важната заповед на Ваше Височество, ще е престъпно неподчинение, каквото не може да бъде пренебрегнато. На връщане към бойното поле ще спра в Киото и съвсем определено ще разпитам Ханбей относно това.
— Наистина ли?
Отговорът на Нобунага не показваше голяма заинтересованост. Строгостта на нареждането, което беше дал някога и начинът, по който си припомняше въпроса сега, отразяваха две съвсем различни умонастроения. Не каза обаче на Нобумори да не се грижи за това. Това със сигурност би означавало за човека, пратен да предаде заповедта, пълна загуба на лице.
Как трябваше да приема това Нобумори? Може би си мислеше, че Нобунага смята, че не е изпълнил изцяло заръката му и затова бързо привърши с новогодишните поздравления, тръгна си от крепостта и на връщане при обсадената Итами нарочно спря в храма Нандзен.
Обърна се към свещеника, който го поздрави с добре дошъл:
— Знам, че господарят Ханбей заради болест стои в стаята си, но аз идвам по нареждане на господаря Нобунага.
Молбата му за разговор бе облечена в необикновено сурови и внушителни изрази. Монахът си тръгна, после бързо се върна обратно и го покани да го последва.
Нобумори отвърна с кимване и последва свещеника. Плъзгащите се хартиени врати на покритата със слама постройка бяха затворени, но отвътре се чуваше непрестанна кашлица, навярно причинена от това, че Ханбей е станал от постелята си, за да се срещне с госта. За миг Нобумори се помая навън. По вида на небето изглеждаше, че скоро ще падне сняг. Макар още да беше пладне, в сянката на планините около храма цареше мраз.
— Влезте — покани го глас отвътре и един слуга плъзна вратата, която водеше към малка гостна. На пода седеше, подпряна на възглавници, изпитата фигура на стопанина.
— Добре дошли — рече за поздрав Ханбей.
Нобумори прекрачи прага и без встъпление започна:
— Миналата година ви донесох заповед на Негово Височество за екзекуцията на Курода Шоджумару и очаквах въпросът да бъде решен без отлагане. Оттогава обаче няма положителен отговор и това предизвика загриженост дори у господаря Нобунага. Какво имате да кажете по това?
— Е, добре… — започна Ханбей, като се поклони с ръце върху земята и разкри пред погледа изтънелия си като дъска гръб. — Нима без да желая съм накарал Негово Височество да се тревожи заради моята небрежност? С постепенното поправяне от болестта, правя всичко възможно да следвам желанията на Негово Височество.
— Какво!? Какво казвате?
Нобумори губеше самообладание. Или по-точно казано, ако се съди по цвета на лицето му, бе така разгневен от отговора на Ханбей, че не успяваше да потисне своята ярост или да отдели езика си от небцето. Ханбей изпусна една въздишка и хладно се загледа в смутения си гост.
— Е, тогава… няма ли нещо, което?…
При все излизащия с труд от устата му глас, възбуденият поглед на Нобумори остана преплетен със спокойния поглед на неговия домакин. Той се разкашля непреодолимо и после попита:
— Не сте ли пратил главата му на Канбей в крепостта Итами?
— Точна така, както казвате, е.
— Както казвам ли? Това е доста необичаен отговор. Преднамерено ли не сте се подчинили на заповедта на Негово Височество?
— Не говорете безсмислици.
— Щом е така, защо още не сте погубили момчето?