— То беше строго поверено на моето попечителство. Помислих, че мога да го сторя по всяко време, без много да бързам.
— Такава снизходителност е прекомерна. Подобно бавене, знаете, си има граница. Не си спомням никога да съм имал с някое поръчение подобен неуспех.
— Изобщо не носите вина за начина, по който сте изпълнили заповедта си. Съвършено ясно е, че заради това, което мисля по този въпрос, аз преднамерено отложих нещата.
— Преднамерено ли?
— Макар да знаех, че това е сериозна заръка, тази болест дотолкова запълни времето ми…
— Нямаше ли да е достатъчно да пратите вестоносец с една бележка?
— Не, може момчето да е заложник от друг род, но то ни е било поверено не за една година. Хората около такова хубаво дете естествено се привързват към него и няма да им бъде лесно да го убият. Загрижен съм, че ако се случи най-лошото и някой неблагоразумен служител прати за оглед на Негово Височество нечия друга глава, няма да има с какво да се оправдая пред господаря Нобунага. Ето защо мисля, че сам трябва да отида да го обезглавя. Навярно състоянието ми не след дълго ще се подобри.
Докато говореше, Ханбей почна неудържимо да кашля. Сложи хартиена кърпичка пред устата си, но изглежда, нямаше да е в състояние да спре.
Един застанал наблизо прислужник се приближи и се зае да разтрива гърба на господаря си. Нобумори не можеше да стори друго, освен да замълчи и да изчака, докато Ханбей се успокои. Но просто да седи пред човек, който се опитва да овладее буйния си пристъп на кашлица и чието болно тяло разтриваха, започна да става само по себе си болезнено за него.
— Защо не си починете в стаята си?
За пръв път Нобумори промълви нещо в знак на съчувствие, но видът на лицето му въобще не издаваше същото.
— Във всеки случай през следващите няколко дни трябва да се предприемат някакви действия в отговор на думите на Негово Височество. Удивен съм от вашата небрежност, но след всичко, което казах тук, няма какво повече да сторя. Ще пратя в Адзучи писмо, в което ще изложа положението точно такова, каквото е. Без значение колко болен може да сте, всякакво по-нататъшно забавяне само ще предизвика гнева на Негово Височество. Неприятно е, че с положителност ще трябва да го осведомя за това!
Без да обръща внимание на болезнената фигура на Ханбей, все още раздиран от кашлицата си, Нобумори каза това, което имаше, заяви, че си тръгва и излезе. Щом стигна до терасата, се размина с една жена, хванала поднос, от където се носеше тежката миризма на някаква лечебна отвара.
Жената бързо остави подноса и се поклони на госта си. Нобумори я огледа продължително — от белите длани, допрени до дървения под на терасата, до тила й — и накрая каза:
— Изглежда съм ви срещал преди. Ах, да, вярно. Когато бях поканен при господаря Хидейоши в Нагахама. Спомням си, че вие тогава му прислужвахте на масата.
— Да. Сега съм освободена, за да се грижа за брат си.
— Е, тогава сте по-малката сестра на Ханбей, така ли?
— Да, името ми е Ою.
— Вие сте Ою, значи — промърмори той нелюбезно. — Хубава сте.
И като си бъбреше нещо, слезе по каменния праг.
Ою го изпрати с едно кимване. Още чуваше кашлянето на брат си и изглежда това, че лекарството изстива, я занимаваше повече от настроението на госта. Тъкмо когато смяташе обаче, че вече си е тръгнал, Нобумори се обърна отново и каза:
— Имате ли напоследък някакви вести от господаря Хидейоши в Харима?
— Не.
— Вашият брат преднамерено е пренебрегнал заповедите на господаря Нобунага, но сигурен съм, това не би могло да бъде следствие от указания на Хидейоши, нали? Боя се, че господарят може да има някои съмнения относно това. Ако Хидейоши си навлече гнева на господаря Нобунага, може за него да последват големи неприятности. Ще повторя — мисля, добре ще е синът на Курода Канбей да бъде незабавно екзекутиран.
Нобумори вдигна поглед към небето и бързо се отдалечи. Неговата смаляваща се фигура и големият покрив на храма Нандзен се скриха зад падащи косо снежинки, които покриха всичко в бяло.
— Господарке!
Кашлицата зад плъзгащите се врати изведнъж бе спряла и вместо нея сега се чу разтревоженият глас на слугата. С разтуптяно сърце Ою отвори вратата и погледна вътре. Ханбей лежеше по очи на пода. Хартиената кърпичка, която беше държал пред устата си, бе покрита с яркочервена кръв.
Книга шеста
Седма година на Теншо
1579 г.
Шоджумару, син на Курода Канбей
Куматаро, служител на Такенака Ханбей
Бесшо Нагахару, господар на крепостта Мики
Гото Мотокуни, старши служител на рода Бесшо