— Сигурно си права. Това болнаво тяло успя да понесе доста.
— Значи ако се грижиш за себе си, и този път със сигурност ще се оправиш. Решена съм да те видя здрав като преди.
— Аз не че искам да умра…
— Няма да умреш!
— Искам да продължа да живея. Искам да живея, за да се уверя, че този жесток свят отново е намерил покой. Ах, само ако бях здрав, щях да мога да помагам с всички сили на господаря си.
Изведнъж гласът на Ханбей пресекна.
— Но не е във властта на човека да определя колко дълго ще живее. Какво мога да сторя в положението, в което съм?
Ою го погледна в очите и сърцето й се изпълни с мъка. Нима брат й крие нещо от нея?
Камбаната на храма Нандзен извести пладне. Макар страната още да бе разделена от междуособици, можеха да се видят хора, които се наслаждават на сливовите дървета, а между падащите цветове се чуваше песента на славеите.
Тази пролет изглеждаше хубава, но още беше само вторият месец. Щом се спуснеше вечерта и студената светлина на лампите затрептеше в тъмното, Ханбей отново започваше да кашля. През нощта Ою трябваше на няколко пъти да става, за да разтрие гърба му. При него имаше и други служители, но Ханбей не желаеше да ги остави да се грижат за него по този начин.
— Те всички са хора, които биха излезли заедно с мене в битка. Но няма да е редно да ги моля да разтриват гърба на един болник — обясни той.
И тази нощ тя стана, за да разтрие гърба на брат си. Щом влезе в кухнята да приготви лекарството му, изведнъж чу пред вратата шум, сякаш някой се прокрадва покрай плета от стар бамбук. Ою се вслуша. Отвън се долавяше шепот.
— Виждам светлина. Чакай само малко. Някой трябва да е станал.
Гласът отвън постепенно се приближаваше към дома. После някой потропа леко по капака на прозореца.
— Кой е? — попита Ою.
— Вие ли сте, господарке Ою? Куматаро от Курихара е. Тъкмо се връщам от Итами.
— Куматаро е! — извика тя възбудено на Ханбей.
Плъзна кухненската врата настрани и под светлината на звездите видя застанали трима мъже.
Куматаро протегна ръка и пое кофата, която Ою му подаде. Повика другите двама и всички заедно отидоха до кладенеца.
Ою се зачуди кои ли са останалите. Куматаро бе служителят, с когото бяха живели на връх Курихара. По онова време го наричаха Кокума, но сега той бе станал хубав млад самурай. След като Куматаро изтегли ведрото от кладенеца и изля водата в кофата, която взе от Ою, другите двама мъже измиха калта от ръцете и краката и кръвта от ръкавите си.
Макар да бе късно през нощта, Ханбей каза на сестра си да запали лампата в малката гостна, да сложи жар в мангала и да постеле възглавници за гостите.
Щом Ханбей й каза, че единият от мъжете с Куматаро трябва да е Курода Канбей, тя не можа да скрие изненадата си. За Курода се носеха различни слухове: или че от миналата година е пленник в крепостта Итами, или че сам е изменил на своите й е в крепостта по собствена воля. Обикновено Ханбей въобще не говореше на служителите си по официални въпроси, а още по-малко за тайни неща като това, тъй че дори Ою нямаше представа къде отиде Куматаро след Нова година и защо се бави толкова дълго.
— Ою, донеси ми, моля, наметката — каза Ханбей.
Макар да се тревожеше за него, сестра му знаеше, че колкото и да е болен, ще настои да стане от постелята и да посрещне гостите си. Тя го загърна през раменете.
След като се среса и изплакна устата си, Ханбей влезе в стаята за посетители, където Куматаро и останалите двама вече седяха и спокойно го чакаха.
Той отвърна на поздравите им силно развълнуван:
— Ах, значи всички е минало добре! — седна и стисна ръцете на Канбей. — Безпокоях се.
— Не се безпокойте заради мене; като виждате, аз съм съвсем добре — увери го Канбей.
— Радвам се, че сте успели.
— Изглежда, съм ви причинил тревога. Простете ми.
— Както и да е, да благодарим на небето, че отново ни събра заедно. За мен това е истинска радост.
Но кой бе другият, по-възрастен мъж, който мълчаливо наблюдаваше, без да иска да попречи на радостната среща на двамата приятели? Най-сетне Канбей го помоли да се представи.
— Мисля, че се срещаме не за първи път, господарю. Аз също съм на служба при господаря Хидейоши и съм ви виждал отдалече много пъти. Числя се към отряда на нинджите, който не общува много с останалите самураи, тъй че може да не си ме спомняте. Аз съм племенникът на Хачисука Хикоемон, Ватанабе Тендзо. Много се радвам да се запозная с вас.
Ханбей се плесна по коляното.
— Вие ли сте Ватанабе Тендзо?! Много съм слушал за вас. И сега като казахте, изглежда съм ви виждал един-два пъти по-рано.