— Молих се с идването на новата година да оздравея бързо и се грижих добре за себе си. Сега, когато със сигурност съм отново добре, вече не се тревожа за това. В същото време, провинил съм се и ще трябва да получа в Адзучи наказание за това — днес е добър ден да стана от болничната постеля и да се сбогувам.
— Провинение, за което ще трябва да получите наказание в Адзучи ли?
Сега Ханбей разказа за първи път на приятеля си как от повече от година пренебрегва нареждането на Нобунага.
Канбей бе изумен. Това, че Нобунага се е усъмнил в него, е едно. Но че е наредил да обезглавят Шоджумару бе направо недостъпно за въображението му.
— Така ли са стояли нещата? — простена той.
Изведнъж го обзе някакво студено и тъпо чувство към Нобунага. Заложи толкова много — отиде в крепостта Итами, бе хвърлен в тъмница и едва се спаси от смъртта и накрая — за какво е всичко това? В същото време не можеше да сдържи сълзите си при мисълта за необикновената привързаност на Хидейоши и приятелството на Ханбей.
— Много съм ви благодарен, но защо е трябвало да правите това заради сина ми? Щом положението е такова, трябва да отида в Адзучи и сам да дам обяснения.
— Не, моя е вината за неподчинението. Единствената ми молба към вас е да отидете при господаря Хидейоши в Харима. Независимо дали ме оневинят или накажат, съмнявам се, че ми остава още много време на този свят. Бих искал да отидете в Харима колкото се може по-бързо.
Ханбей се просна по очи пред своя приятел, сякаш го умоляваше. Той имаше решимостта на неизлечимо болния. И още, той бе Ханбей — мъж, нелишен от твърдост — и веднъж казал нещо, вече не се отказваше от него.
Същия ден двамата приятели са разделиха — единият пое на изток, другият — на запад. Канбей, придружен от Ватанабе Тендзо, отиде да се присъедини към похода в Харима. Ханбей потегли за Мино заедно с Куматаро.
Докато изпращаше брат си на портата на храма Нандзен, сълзи напълниха очите на Ою. В ума й се криеше подозрението, че той може никога да не се върне. Свещениците се опитаха да я утешат с думите, че скръбта й ще се окаже преходна като всички неща, но накрая те почти трябваше да я отнесат на ръце обратно през главната порта.
Най-вероятно и Ханбей имаше същите мисли. Дори неговата мъка бе видимо по-голяма. Докато наближаваха билото на склона, тялото му се олюляваше върху седлото. Изведнъж дръпна юздите, сякаш току-що се е сетил за нещо.
— Куматаро, има нещо, което забравих да кажа. Ще напиша бележка — бих искал да изтичаш обратно и да я предадеш на Ою.
Извади парче хартия, надраска нещо и го подаде на служителя си.
— Ще продължа напред бавно, за да можеш да ме настигнеш.
Куматаро взе писмото, поклони се почтително и се завтече назад към храма.
„Много грешки допуснах, помисли тъжно Ханбей, докато хвърляше един последен поглед назад към светилището Нандзен. Изобщо не съжалявам за пътя, който поех, но сестра ми…“ Остави коня сам да върви напред.
Пътят на самурая върви само в една посока; откакто слезе от връх Курихара, Ханбей не се бе отклонявал от него. Нито пък, дори животът му да свърши още днес, би съжалявал за нещо. Това, от което го болеше най-много, бе, че Ою стана любовница на Хидейоши. Като неин брат, съвестта непрестанно не му даваше мира заради това. В крайна сметка тя бе редом с него тъкмо в решителното време, когато сама трябваше да си избере път в живота, казваше си той. Вината е негова, не на сестра му. Тайно се тревожеше за това, което чака Ою след смъртта му.
Нещастието на жената е, че щастието й никога не трае през целия неин живот. Особено болезнено за него бе чувството, че е замърсил чистата белота на Пътя на самураите — този път, по който човек върви винаги редом със смъртта. Колко пъти се бе укорявал сам и си бе мислил, че трябва да се извини на Хидейоши и да помоли да бъде освободен, или че трябва да разкрие пред сестра си своите угризения и да я помоли да заживее в уединение. Но така и не бе стигнал до подходящо решение.
Тръгваше на път, от който никога няма да се върне и естествено чувстваше, че трябва да каже на Ою нещо по всичко това. Не можа да изрече каквото и да било, докато тя стоеше така миловидна пред него, но сега, може би, можеше да й напише няколко стиха, които по-лесно да бъдат разбрани. След като вече си е отишъл, тя, под предлог, че тъжи за него, би могла да успее да се измъкне от тълпата жени, които се бяха скупчили край спалнята на Хидейоши като цъфнали лози пред някоя градинска порта.
Когато пристигна в имението си в Мино, Ханбей посвети деня на отдаване на почит пред гробовете на предците си и после за кратко време се върна на връх Бодай. Не бе ходил там от дълго време, но не се поддаде на желанието да остане повече.