След като стана на следващата сутрин, бързо вчеса косата си и стопли вода за една от редките си бани.
— Повикайте Ито Ханемон — нареди Ханбей.
Песента на славея често се дочуваше както в полята около връх Бодай, така и между дърветата в двора на самата крепост.
— На вашите услуги съм, господарю.
С гръб към покритата с хартия плъзгаща се врата стоеше в дълбок поклон набит, възрастен самурай. Ито бе възпитател на Шоджумару.
— Ханемон? Влезте. Вие сте единственият, на когото съм говорил досега подробно за това, но сега най-сетне е дошъл денят, когато Шоджумару трябва да отиде в Адзучи. Ще потеглим днес. Зная, че това идва внезапно за вас, но ви моля да уведомите прислугата и да я накарате веднага да се приготви за път.
Ханемон много добре разбираше трудното положение на господаря си и кръвта отведнъж се отдръпна от лицето му.
— Животът на господаря Шоджумару е…
Ханбей видя как старият човек трепери и за да го успокои, добави усмихнат:
— Не, няма да го обезглавят. Аз ще усмиря гнева на господаря Нобунага, дори ако това стане с цената на собствения ми живот. Веднага щом го освободиха от Итами, бащата на Шоджумару отиде да се присъедини към похода в Харима и това без думи свидетелства за неговата невинност. Сега остава единствено моята вина, че съм пренебрегнал заповедта на господаря си.
Ханемон се оттегли мълчаливо и тръгна към стаята на Шоджумару. Докато приближаваше, дочу веселият шум от гласа на детето, което удряше по някакъв ръчен барабан. Родът Такенака се отнасяше към момчето така добре, та човек надали би си помислил, че то им е било поверено като заложник.
Сега, щом възпитателите, които не знаеха почти нищо за същинското развитие на нещата, чуха, че трябва да се готвят за пътуване, те почнаха да се боят за живота на Шоджумару.
Ханемон направи всичко възможно да ги успокои.
— Няма от какво да се страхувате. След като господарят Шоджумару отива в Адзучи, то доверете се на чувството за справедливост на господаря Ханбей. Мисля, че трябва да оставим всичко в негови ръце.
Шоджумару бе в неведение какво става и продължи да си играе щастливо, да бие барабана и да подскача. Макар и заложник, той бе сърцат като баща си и се обучаваше за самурай. Не бе никак кротичко дете.
— Какво каза Ханемон? — попита Шоджумару и остави барабана.
Като видя лицето на възпитателя си, детето изглежда разбра, че нещо се е случило и доби загрижен вид.
— Нищо, което да ви тревожи — обади се един от възпитателите. — Но трябва бързо да се приготвим за пътуване до Адзучи.
— Кой отива там?
— Вие, господарю Шоджумару.
— И аз ли? В Адзучи?
Възпитателите се извърнаха, за да не види момчето сълзите им. Още щом чу техните думи, Шоджумару скочи на крака и запляска с ръце.
— Наистина ли? Колко хубаво!
Той изтича обратно в стаята си.
— Отивам в Адзучи! Казаха, че тръгваме на път с господаря Ханбей! Стига скачане и барабани. Спрете всички!
После попита на висок глас:
— Тези дрехи стават ли за път?
Ито влезе и отговори:
— Негово Височество ви напомня да се изкъпете и да вчешете добре косата си.
Възпитателите отведоха Шоджумару в банята, сложиха го във ваната и му сресаха косата. Щом обаче започнаха да го обличат за път, видяха, че и долните дрехи, и кимоното, които са подготвени за него, са от най-чиста бяла коприна — облеклото на смъртниците.
Прислугата на Шоджумару веднага си помисли, че Ито ги е излъгал и че щом стигне при Нобунага, момчето ще загуби главата си. Те отново започнаха да плачат, но Шоджумару, без въобще да обръща внимание на това, надяна бялото кимоно, тежка жилетка от червен брокат и пола от китайска коприна. Облечен така пищно и заобиколен от двамата си прислужници, той бе отведен в стаята на Ханбей.
Шоджумару, в добро настроение, не забелязваше насълзените лица на своите придружители.
— Е, хайде да вървим! — подкани той Ханбей.
Най-сетне този стана и се обърна към служителите си:
— Моля, погрижете се после за всичко.
Когато се сетиха за това по-късно, те решиха, че най-важна е била тази единствена дума „после“.
След битката при река Ане Нобунага бе приел Ханбей. По този повод той каза:
— Чувал съм от Хидейоши, че гледа на вас не само като на служител, а и като на наставник. Моля ви да бъдете наясно, че и аз нямам ниско мнение за вас.
Винаги след това, когато Ханбей биваше приет или просто отиваше в Адзучи, Нобунага се отнасяше с него, сякаш е един от личните му и преки служители.
Сега Ханбей се изкачваше към крепостта Адзучи, като водеше със себе си сина на Канбей — Шоджумару. Заради болестта по лицето му личеше умора, но облечен в най-хубавите си дрехи, той стъпало по стъпало вървеше с тържествена стъпка към кулата, където седеше Нобунага. Господарят от снощи бе предупреден за пристигането му и сега го очакваше.