Дъждовният сезон отдавна свърши, дългата жега на лятото отмина и с началото на осмия месец се възцари есенният хлад. Болестта на Ханбей внезапно се влоши този път изглеждаше, сякаш той никога повече няма да облече в доспехи болнавото си тяло.
„Ах, и мене ли изоставя накрая небето?“, жалеше Хидейоши. „Ханбей е прекалено млад и надарен, за да умира. Не може ли съдбата да му отпусне още малко време?“
Затвори се в колибата, където лежеше Ханбей и стоеше ден и нощ там край болния си приятел, но тъкмо тази вечер, когато трябваше да излезе заради други важни неща, състоянието на болния изглежда се влошаваше с всеки изминал час. Вражеските укрепления в Такано и на връх Хачиман бяха покрити от вечерната мъгла. С приближаването на нощта в планината отекнаха оръдейни изстрели.
„Трябва пак да е онзи окуцял проклетник!, помисли си Хидейоши. Не бива да отива толкова навътре зад вражеските линии.“
Тревожеше се за Канбей, който бе тръгнал в настъпление срещу врага, но още не се беше върнал. Някой се приближи с бърза крачка и спря до него. Когато се обърна, видя един разплакан младеж, проснат по очи на земята.
— Шоджумару?
След като пристигна в лагера на връх Хираи, Шоджумару на няколко пъти влиза в сражение. За кратко време момчето се преобрази в твърд и издръжлив мъж. Преди около седмица, когато състоянието на Ханбей изглежда почна да се влошава бързо, Хидейоши нареди на Шоджумару да наглежда болния.
— Сигурен съм, че болният ще се радва на тебе повече, отколкото на някого другиго. Бих искал сам да съм там и да се грижа за него, но се страхувам, че ако го притеснявам с мисълта, че ми създава грижи, болестта му ще се утежни.
За Шоджумару Ханбей беше и учител, и нещо като втори баща. Сега, без дори да сваля доспехите от гърба си, той ден и нощ се грижеше за болния, най-старателно приготвяше лекарствата му и правеше за него всичко необходимо. Този Шоджумару бе, който сега се завтече напред и се просна просълзен на земята. Отвътре Хидейоши усети нещо като удар в гърдите.
— Защо плачеш, Шоджумару?
— Моля, простете ми — отвърна момчето и избърса очи. — Господарят Ханбей почти няма сили да проговори; може да не изтрае до след полунощ. Ако може да се отделите от сражението, бихте ли дошли за миг?
— На умиране ли е?
— Б… боя се, че да.
— Така ли каза лекарят?
— Да. Господарят Ханбей строго ми нареди да не казвам на вас или на другиго в лагера за състоянието му, но лекарят и служителите на господаря казаха, че наближава той да си отиде от този свят и че по-добре ще е, ако ви кажа.
Хидейоши бе вече успял да се примири с мисълта.
— Ще застанеш ли тук за малко на моето място, Шоджумару? Подозирам, че баща ти скоро ще започне да се изтегля от полето на битката при Такано.
— Баща ми се сражава при Такано ли?
— Както обикновено ръководи всичко от носилката.
— Е, тогава мога ли да отида до Такано, да поведа бойците вместо татко и да му кажа да отиде край смъртното ложе на господаря Ханбей?
— Добре си решил! Щом си толкова смел, тръгвай.
— Докато господарят Ханбей още диша, баща ми ще иска да бъде близо до него. Господарят Ханбей няма да го каже, но сигурен съм, че и той иска да види моя баща.
Шоджумару говореше решително. Като сграбчи едно копие, което изглеждаше не по ръста му, той се втурна към подножието на склона.
Хидейоши закрачи в обратна посока, като постепенно ускоряваше ход. От една от хижите грееше светлината на лампа. Бе тази, в която спеше Такенака Ханбей. Точно тогава луната засвети слабо над покрива. Лекарят, пратен от Хидейоши, стоеше до постелята заедно със служителите на Ханбей. Хижата бе почти само една дъсчена ограда, но върху камъшените рогозки бяха струпани бели постелки, а в единият ъгъл стоеше сгъваем параван.
— Чуваш ли ме. Ханбей? Аз съм, Хидейоши. Как се чувстваш?
Седна тихо до приятеля си и се загледа в лицето му върху възглавницата. Може би заради тъмнината, лицето на Ханбей бе просветнало като някакво скъпоценно украшение. Не можеше да не се просълзиш при мисълта, че някой може толкова да отслабне. Гледката късаше сърцето на Хидейоши; самият вид на този мъж му причиняваше болка.
— Как е той, лекарю?
Лекарят не можа да отвърне нищо. Мълчаливият му отговор значеше, че всичко е само въпрос на време, но Хидейоши все пак искаше просто да чуе, че има някаква надежда.
Болният леко помръдна с ръка. Изглежда чу гласът на Хидейоши и като отвори едва очи, се опита да каже нещо на един от служителите си, който отвърна: