— Негово Превъзходителство има добрината да дойде да ви посети… да бъде край постелята ви…
Ханбей кимна, но сякаш бе недоволен от нещо. Изглеждаше, че иска от човека да му помогне да се изправи.
— Какво ще кажете? — обърна се един от служителите към лекаря.
Този надали имаше сила да му отговори. Хидейоши разбра какво иска Ханбей.
— Какво? Искате да станете ли? Защо не стоите в леглото? — се опита да го успокои той, сякаш успокоява дете.
Ханбей поклати леко глава и отново направи знак на служителите си. Не можеше да говори гласно, но желанието ясно се четеше в погледа му. Мъжете внимателно повдигнаха горната част на изтънялото като дъска тяло на болния, но когато се опитаха да му помогнат да седне, Ханбей ги отблъсна от себе си. Прехапа устна и постепенно стана от леглото. Това очевидно му струваше много усилия — от болестта той вече едва можеше да диша.
Поразени от това, което виждаха, Хидейоши, лекарят и служителите на Ханбей можеха само да затаят дъх и да вперят очи. Накрая, след като бе пропълзял на няколко стъпки от постелята, Ханбей коленичи с достойнство върху камъшената рогозка. Щръкналите рамене, изтънелите колена и пожълтелите ръце го правеха да прилича почти на младо момиче. Стисна здраво устни, сякаш се опитваше да овладее дъха си. Накрая се поклони така ниско, та на другите се стори, че може да се пречупи.
— Тази вечер наближава времето да се сбогувам с вас. Още веднъж трябва да кажа колко съм благодарен за многото години на благоволение.
За миг спря да говори.
— Падат ли или зеленеят листата, раждат ли се или умират, когато се замислиш дълбоко, става ясно, че целият свят е изпълнен с цветовете на есента и пролетта. И мисля, че този свят е едно хубаво място. Кармата ме привърза към вас, господарю и аз се радвах на вашата благосклонност. Като се обърна на сбогуване назад, съжалявам единствено за това, че не ви донесох никаква полза.
Гласът му бе съвсем изтънял, но ясен. Всички присъстващи се поизправиха и притихнаха пред това чудо. Особено Хидейоши — той изпъна гръб, сведе глава и сключил ръце в скута си, се заслуша, сякаш не би понесъл да пропусне и една дума от казаното. Лампата припламва най-ярко точно преди да угасне. Сега, в този върховен миг, същото бе и с живота на Ханбей. Той продължи да говори, с отчаяно усилие да предаде на Хидейоши своите последни думи.
— Всичко… всичко, което ще се случи или промени в света отсега нататък… ще е наистина за добро. Сега Япония е на прага на голяма промяна. Бих желал да видя какво ще стане със страната. Това е на сърцето ми, но отреденото ми за живеене време не ще позволи на моето желание да се изпълни.
Постепенно думите му ставаха все по-ясни и той навярно говореше с последната останала в него сила. Тялото му неволно се сви, за да поеме въздух, но Ханбей овладя треперенето на раменете си и задържа дъх, за да продължи да говори.
— Но… господарю… не мислите ли и сам вие, че ви е предопределено да се родите във времена като тези? Като ви погледна внимателно, не мога да видя у вас желанието да станете повелител на цялата страна.
Млъкна за миг.
— Досега, това беше една от вашите добри страни. Грубо е да говоря сега така, но когато бяхте носач на сандалите на господаря Нобунага, влагахте всичкото си сърце в тази служба, а когато добихте самурайско звание, положихте всички усилия да изпълнявате задълженията си като самурай. Нито веднъж не сте дори и пожелавали да погледнете по-нависоко и да опитате да се издигнете. Това, от което сега се боя най-много, е, че верен на своя нрав, ще изпълните своята задача в западните области, ще се подчините на повелята на господаря Нобунага, ще покорите навярно крепостта Мики и като обръщате внимание само на тези неща, няма да забележите какво става, наоколо ви и да пожелаете да се отличите с нещо повече.
Бе така тихо, сякаш в стаята няма никой друг. Хидейоши слушаше с такова внимание, сякаш не може да вдигне поглед или да помръдне.
— Но… голямата дарба, от която се нуждае човек, за да се сдобие с власт във времена като тези, се праща от небето. Военните предводители се бият за върховенство и всеки от тях се перчи, че никой не би успял да докара нови времена за този безпорядъчен свят и да спаси хората от неволите им. А Кеншин, който бе такъв превъзходен мъж, намери смъртта си; Шинген от Кай почина; големият Мотонари, господарят на западните области, напусна този свят, като посъветва наследниците си да не ламтят за повече от онова, което имат и накрая — и Асаи, и Асакура сами причиниха своята гибел. Кой ще доведе нещата до техния завършек? Кой има силата и волята да положи основите на новата епоха и да накара хората да приемат идването й? Такива хора са на брой по-малко от пръстите на едната ръка.