Внезапно Хидейоши вдигна глава. Сякаш светъл лъч пробяга от очите на Ханбей право към неговите. Ханбей бе близо до смъртта, а и Хидейоши не можеше да бъде сигурен за себе си колко му е отредено да живее. За миг обаче погледите им мълчаливо се срещнаха.
— Знам, че това което говоря, сигурно внася объркване в сърцето ви, понеже сега служите на господаря Нобунага. Мога да разбера какво изпитвате. Но очевидно Провидението е решило той да изпълни една трудна задача. Нито вие, нито господарят Иеясу имате такъв дух, какъвто е нужен, за да преодолее човек положение като сегашното, нито вяра, с която да можете да надмогнете многото трудности, които непрестанно изникваха. Кой друг освен господаря Нобунага би успял да преведе страната през безпорядъка на времето, в което живеем? Това обаче още не означава, че той е успял да обнови този свят. Държавата няма да получи мир, просто ако западните области са подчинени, Кюшу — обсаден и Шикоку — умиротворен; четирите съсловия няма да заживеят в съгласие; животът няма да се обнови, нито ще се сложи основа на благоденствие за бъдещите поколения.
Изглежда, подтикван от мъдрите писания на древните китайски класици, Ханбей дълго бе размишлявал върху всичко това. Бе сравнявал събитията от съвремието с тези от историята и бе вникнал в сложните първопричини на сегашното положение на нещата.
През годините, когато бе пълководец на Хидейоши, умът му като от птичи поглед обхващаше развитието на Япония. Изводите си пазеше в тайна. Не е ли Хидейоши „този, който идва отпосле“? Дори между неговите служители, които ден и нощ бяха близо до него, които виждаха как от време на време се спречква със съпругата си, как понякога се радва заради нещо съвсем дребно, как се обезкуражава или говори неразумно и които, като сравняваха външността му с тази на други повелители, изобщо не намираха той с нещо да ги превъзхожда — между тях изглежда нямаше и един на десетима, който да открива у своя господар някакви изключителни природни дарби. Но Ханбей не съжаляваше, че е служил редом с този мъж или че му е посветил половината от живота си. Той по-скоро силно се радваше, че небето го е обвързало с такъв господар и чувстваше, че си е заслужавало да изживее живота си до самото идване на смъртта.
„Ако този господар оправдае моите надежди и реши голямата задача на бъдещето, мислеше си Ханбей, животът ми няма да е бил напразен. Чрез неговия дух моите идеали ще бъдат по някакъв начин и за в бъдеще продължени в този свят. Може хората да кажат, че съм умрял млад, но ще съм умрял достойно.“
— Няма какво повече да се каже, освен това — заключи той. — Моля, господарю, да се грижите добре за себе си. Бъдете уверен, че вие сте незаменим и когато няма да ме има, бъдете още по-упорит.
Щом свърши да говори, гърдите на Ханбей хлътнаха като прогнило парче дърво. Изтънелите ръце, на които се опираше, бяха останали без сила. Той се строполи по лице на пода; петно кръв се разстла по рогозката като цъфнал червен божур.
Хидейоши скочи напред и хвана главата на Ханбей. Бликналата кръв изцапа скута и гърдите му.
— Ханбей! Ханбей! Сам ли ме оставяш? Самичък ли си тръгваш? Какво ще правя сега без теб на бойното поле? — извика той през поток от сълзи, без да мисли нито за вида, нито за достойнството си.
Бялото лице на Ханбей лежеше клюмнало в скута на Хидейоши.
— Не, отсега няма нужда да се тревожите за каквото и да било.
Родените сутрин умират преди смрачаване, а родените вечер си отиват преди пукването на зората. Будистите учат, че всичко е непостоянно и подобни събития потвърждават това — защо точно смъртта на Ханбей, може да се попитаме, хвърли Хидейоши в такова дълбоко отчаяние? Та той бе на бойното поле, където хората падаха както листата падат наесен от клоните. Скръбта му обаче бе такава, че дори спътниците му в похода останаха поразени. Когато най-сетне дойде на себе си, като дете след унес, той внимателно повдигна студеното тяло на Ханбей от скута си и без ничия помощ го положи върху белите постелки. Шепнеше му сякаш той е още жив:
— Дори да бе живял два или три пъти повече от останалите, ти имаше такива големи, почти неосъществими идеи, че надеждите ти щяха да се изпълнят може би едва наполовина. Ти не искаше да умираш. И аз също нямаше да искам това. Нали така, Ханбей? За колко ли много неща съжаляваш, че си оставил незавършени? Ах, когато в снега се роди някой толкова даровит като тебе и по-малко от една стотна от замислите ти се превърнат в дело, не е ли естествено да не искаш да умреш?
Колко много обичаше той този човек! Продължи да оплаква трупа на приятеля си. Не сключи ръце и не каза молитва, но воплите му към мъртвия нямаха край.