Осведомен от сина си за положението на Ханбей, Канбей току-що бе пристигнал.
— Закъснях ли? — попита той разтревожен, докато накуцваше колкото може по-бързо.
Видя Хидейоши да стои със зачервени очи край постелята, а до него лежеше студеното, безжизнено тяло на Ханбей. С тежка въздишка, сякаш силата и умът му се прекършват, Канбей седна на пода. Двамата с Хидейоши останаха безмълвни и мълчаливо се вглеждаха в тялото на приятеля си.
В стаята бе тъмно като в пещера, по никой не запали лампа. Белите постелки под трупа приличаха на сняг в дъното на пропаст.
— Канбей — обади се накрая Хидейоши. Гласът му звучеше, сякаш цялото му тяло прелива от мъка. — Жалко е. Мислех си, че ще бъде тежко, но…
Канбей не можеше да отвърне с много думи. И той изглеждаше зашеметен.
— Ах, просто не разбирам това. Преди шест месеца всичко с него бе наред. А сега…
След кратко прекъсване той продължи, сякаш най-сетне е дошъл на себе си:
— Е, хайде. Всички само ще стоите тук и ще плачете ли? Някой да запали лампа. Трябва да измием тялото, да пометем стаята и да го поставим да лежи както подобава. Да направим всичко необходимо за погребение на воин на бойното поле.
Докато Канбей разпореждаше това, Хидейоши изчезна. Под трепкащата светлина на лампите, докато хората шетаха с вдървени движения из стаята, някой откри под възглавницата писмо, оставено там от Ханбей. Беше адресирано до Канбей и написано преди два дни.
Погребаха Ханбей на връх Хираи. Есенният вятър тъжно развяваше траурните знамена.
Канбей показа на Хидейоши последното писмо на своя приятел. То не съдържаше нищо лично — писал бе за Хидейоши и за замислите, които има за бъдещи походи. Между другото там се казваше:
Даже щом тялото ми изтлее и се превърне под земята в купчина бели кости, ако моят господар не забрави предаността ми и поне понякога си спомня за мен в сърцето си, душата ми ще се слее със сегашния живот на господаря и от гроба дори ще продължи да му служи.
Ханбей смяташе, че не е донесъл достатъчно полза на Хидейоши, но не съжаляваше за ранната си смърт. Беше я очаквал с ясното съзнание, че дори след като се е превърнал само в побелели кости, ще продължи да служи на своя господар. Сега, като се замисли за това, което е изпитвал дълбоко в душата си Ханбей, Хидейоши не можеше да не заплаче. Колкото и да се опитваше да спре сълзите си, не успяваше да ги овладее.
Накрая Канбей заговори с твърд глас:
— Господарю, не мисля, че трябва да продължите да тъгувате така. Моля ви, прочетете писмото докрай и помислете върху него. Господарят Ханбей е описал план за превземането на крепостта Мики.
Канбей винаги бе изцяло предан на Хидейоши, но сега гласът му показваше известно раздразнение от това, че неговият господар показва прекалено несдържано чувствата си.
В писмото Ханбей предвиждаше, че Мики ще падне до сто дни. Но той също предупреждаваше, че победата не може да се добие просто с пристъп, който ще струва живота на много войници и накрая излагаше собствения си замисъл:
В крепостта Мики няма по-проницателен мъж от военачалника Гото Мотокуни. По мое мнение, той не е от онези бойци, които да не разбират в какво състояние е страната сега и да влизат сляпо в сражение, просто за да докажат мъжеството си. Преди да започне този поход, на няколко пъти седях и разговарях с него в крепостта Химеджи, така че, може да се каже, помежду ни съществува един вид приятелство. Написах му писмо, в което го подканям да обясни на своя господар Бесшо Нагахару силните и слабите страни на настоящето положение. Ако господарят Нагахару разбере всичко, което ще му каже Гото, той трябва да се вразуми достатъчно, за да предаде крепостта и да помоли за мир. Но за да се приведе този замисъл в действие, трябва да бъде избрано подходящо за това време. Най-добър, мисля, би бил краят на есента, когато земята е покрита с мъртви листа, луната виси самотна и студена в небето, а вътре в сърцата си войниците копнеят за своите бащи, майки, сестри или братя и не могат да превъзмогнат тъгата по дома. Тези войници са вече притиснати от глада и когато усетят наближаването на зимата, със сигурност ще почувстват и близката смърт и това ще ги изпълни с още повече самосъжаление и мъка. Ако по такова време нападнете, това просто ще им предостави възможност да умрат, както сами желаят и ще им осигури спътници нагоре към планината на мъртвите. Но ако тъкмо тогава отложите малко пристъпа и след като им дадете възможността да поразмислят, пратите на господаря Нагахару и неговите служители писмо, в което да обясните какво искате от тях, нямам съмнение, че развръзката ще дойде до края на годината.