Канбей видя, че Хидейоши има съмнения относно успеха на плана на Ханбей и затова прибави нещо от себе си:
— Истината е, че докато беше жив, Ханбей на два-три пъти говори за този план, но го отлагаше, понеже времето още не бе назряло. Ако получа за това вашето господарско позволение, мога по всяко време да отида в крепостта Мики, за да се срещна с Гото.
— Не, почакай — каза Хидейоши и поклати глава. — Не беше ли още предишната пролет, когато опитахме да се свържем с един от военачалниците в крепостта чрез близките на Асана Яхей? Нямаше отговор. После разбрахме, че когато нашият човек посъветвал Бесшо Нагахару да се предаде, пълководците и войниците се разгневили и го нарязали на парчета. Планът, който ни е оставил Ханбей, прилича малко на този, нали? Всъщност, смятам, че това е същото нещо. Ако го изпълним зле, само ще им дадем да разберат, че сме слаби и няма да спечелим нищо.
— Не, мисля тъкмо заради това Ханбей набляга на това, колко е важно да бъде избран правилният момент. И подозирам, че този момент е сега.
— Мислиш ли, че времето е дошло?
— Съвършено съм уверен.
В същия миг чуха гласове зад оградата. Редом с привичните гласове на войниците и пълководците се дочуваше и женски глас. Беше на сестрата на Ханбей, Ою. Веднага щом й съобщиха, че брат й е в много тежко състояние, тя напусна Киото, придружена само от няколко души прислуга. С надеждата да види лицето му поне още веднъж, докато е на този свят, тя пое бързо към връх Хираи, но щом наближи бойното поле, пътят взе да става по-трудно проходим. В крайна сметка пристигна твърде късно.
За Хидейоши жената, която сега се поклони пред него, изглеждаше съвсем различна. Той впери поглед в пътните й дрехи и изпитото й лице. Щом заговори, Канбей и оръженосците умишлено излязоха, за да ги оставят насаме. Отначало Ою можеше само да пролива сълзи и дълго не бе в състояние да вдигне очи към Хидейоши. През цялото време на неговото отсъствие през дългия поход бе копняла да го види, но сега, когато бе тук, трудно можеше да се реши да застане до него.
— Чу ли, че Ханбей е мъртъв?
— Да.
— Трябва да се примириш с това. Нямаше какво да направим.
Сърцето на Ою се сви като топящ се сняг и тялото й се сгърчи в ридания.
— Спри да плачеш — не ти подобава.
Хидейоши загуби самообладание и надали знаеше какво да стори. Макар че при тях нямаше никого, прислугата стоеше пред самата врата и той се смущаваше от мисълта, че може да го чуят.
— Хайде да отидем заедно на гроба на Ханбей — каза Хидейоши и по една планинска пътека зад лагера отведе Ою до подножието на малък хълм.
Хладният късен есенен вятър пищеше през клоните на един самотен бор. Под дървото имаше купчина прясна пръст, върху която като знак бе поставен един-единствен камък. По-рано, през време на почивка от дългата обсада, в подножието на бора просваха камъшена рогозка. Ханбей, Канбей и Хидейоши седяха на нея и докато гледаха луната, разговаряха за миналото и настоящето.
Ою разтвори храстите — търсеше цветя, които да сложи на гроба. После се обърна към купчината пръст и коленичи редом с Хидейоши. Вече не плачеше. Тук, на планинския връх, тревите и дърветата сочеха, че такъв е естественият ред на нещата. Есента преминава в зима, зимата — в пролет; в природата няма нито сълзи, нито мъка.
— Имам молба, господарю и бих искала да я изложа пред гроба на брат си.
— Да?
— Може би сам вече я разбирате… вътре в себе си.
— Така е.
— Бих искала да ме освободите. Позволите ли ми това, знам, че, ако и под земята, брат ми ще намери покой.
— Ханбей умря с думите, че неговият дух ще ми служи дори от гроба. Как мога сега да нехая за нещо, което го е тревожило приживе? Постъпи, както ти повелява сърцето.
— Благодаря ви. С ваше позволение, ще направя всичко, за да изпълня неговото предсмъртно желание.
— Къде ще отидеш?
— В манастир в някое отдалечено село.
И тя отново зарони сълзи.
След като Хидейоши остави Ою да си тръгне, тя получи кичур от косата на брат си и неговите дрехи. Не подхождаше на една жена да остава дълго време във военен лагер и още на следващия ден девойката отиде при Хидейоши и му каза, че се е приготвила за път.
— Дойдох да се сбогувам. Много ви моля, грижете се за себе си — рече му тя.
— Няма ли да останеш още два-три дни в лагера? — попита Хидейоши.
През следващите няколко дни Ою остана сама в една отдалечена хижа, където се молеше за душата на брат си. Дните минаха без никаква вест от Хидейоши. Планините се бяха покрили със скреж. Всеки пореден ранен зимен дъжд обрулваше нови листа от дърветата. Накрая, в първата нощ, когато луната успя да се покаже на небето, един оръженосец дойде при Ою с думите: