— Негово Височество би желал да ви види. Помоли да се приготвите за заминаване тази вечер и да се качите на планината при гроба на господаря Ханбей.
Ою нямаше какво толкова да се готви за пътуването. Заедно с Куматаро и още двама служители тя се отправи към гроба на брат си. Дърветата бяха останали без листа, тревата бе изсъхнала и планината имаше суров вид. Под лунната светлина земята изглеждаше побеляла като от скреж.
Един от шестимата служители, които стояха редом с Хидейоши, обяви за пристигането на Ою.
— Благодаря ти, че дойде, Ою — заговори тихо Хидейоши. — Откакто се видяхме за последно, съм толкова зает с военните дела, че не ми остана време да те посетя. Напоследък застудя, трябва да си самотна.
— Примирила съм се с това да прекарам остатъка от живота си в някое затънтено село, тъй че сега не съм самотна.
— Надявам се да се молиш за душата на Ханбей. Което и място да си избереш за жилище, подозирам, че ще се срещнем отново.
Обърна се към гроба на Ханбей под боровете.
— Там съм приготвил нещо за теб, Ою. След онази вечер се боя, че никога вече няма да мога да чуя прекрасните звуци на твоето кого. Преди много време ти дойде заедно с Ханбей при обсадената крепост Чотейкен в Мино. Там свири на котото си и разнежи сърцата на войниците, които бяха станали като кръвожадни привидения. Накрая те се предадоха. Ако посвириш сега, това, мисля, ще е дар за душата на Ханбей, както и спомен за самия мене. А вятърът отнесе звуците до крепостта, тези звуци може да накарат вражеските бойци да си спомнят, че и те са хора и да разберат, че смъртта им сега ще бъде безсмислена. На такова нещо дори и Ханбей щеше да се зарадва.
И той я заведе до бора, под който върху една рогозка бе поставено кото.
След като бойците от западните области отбиваха с всичките си сили и смелост тригодишната обсада, сега те, които смятаха останалите хора за лекомислени и суетни, се бяха превърнали в сенки на своето предишно „аз“.
— Не ме е грижа дали ще умра в боя днес или утре, само не искам да умирам от гладна смърт — бяха думите на един от защитниците.
Бяха стигнали до такова положение, в което единствената им надежда бе да паднат в битка. Бранителите на Мики още пазеха човешки вид, но вече отидоха дотам да огризват костите на собствените си убити коне и да се хранят с полски мишки, кора от дърветата и корени. През настъпващата зима се готвеха да варят рогозките от пода и да ядат пръстената мазилка от стените. Въпреки това с помръкнали погледи се утешаваха едни другиго с това, че още им е останала достатъчно смелост, за да изтраят и тази поредна зима. Всъщност, дори при дребните сблъсъци, когато врагът доближеше стените, те успяваха да забравят глада и умората си и да излязат да се бият.
Обаче от повече от половин месец нападателите не се бяха доближавали до крепостта и за защитниците това пренебрежение бе по-тежко от всякаква отчаяна смърт. С падането на нощта цялата крепост потъваше в такъв дълбок мрак, сякаш е паднала на дъното на някакво черно блато. Не палеха нито една лампа. Бяха употребили за храна всичкото рибено и рапично масло, което им беше останало. Много от дребните врабчета и лястовици, кои по-рано ден и нощ кацаха на цели ята по дърветата в крепостния двор, бяха уловени й изядени. Напоследък останалите живи престанаха да прехвърчат зад стените, може би понеже вече знаеха какво ги чака там. Изядените врани също бяха толкова много, че сега надали можеше се улови още някоя. В мрака очите на стражите се разширяваха само при шум, който да напомня за нещо като невестулка. Стомасите им несъзнателно се напълваха с жлъчка, те се споглеждаха и се мръщеха.
— Усещам стомаха си като изцеден мокър парцал.
Тази вечер луната бе прелестна, но единственото желание на войниците бе тя да ставаше за ядене. Мъртвите листа се сипеха по покривите на крепостните сгради и над портите в стената. Някакъв войник алчно ги предъвкваше.
— Добре ли са на вкус? — попита го друг.
— По-добре са от сламата — отвърна той и взе още едно листо.
Изглежда изведнъж му прилоша, закашля се няколко пъти и повърна току-що погълнатото.
— Генерал Гото! — обяви изведнъж някой и всички застанаха мирно.
Гото Мотокуни, пръв служител на рода Бесшо, приближи от притъмнялата кула към войниците.
— Нещо ново? — попита той.
— Нищо, господине.
— Наистина ли? — и Гото им показа една стрела. — По някое време тази вечер врагът е пратил тази стрела в крепостта ни. Към нея имаше прикачено писмо, в което ме канят да се срещна тук тази вечер с един от военачалниците на Хидейоши — Курода Канбей.