— Канбей ще идва довечера тук! Човекът, който измени на своя господар заради рода Ода. Той не е достоен да бъде самурай. Появи ли се, ще го измъчваме до смърт.
— Той е пратеник на господаря Хидейоши и няма да е редно да убиваме някого, за чието идване сме били предизвестени. Между воини е прието да не се убиват пратениците.
— За всеки друг вражески пълководец това щеше да е в сила. Но щом става дума за Канбей, имам чувството, че няма да ми стигне дори ако огриза месото от костите му.
— Не давайте на врага да усети какво мислите. Посрещнете го усмихнати.
Когато Гото и хората му впериха поглед в мрака, им се стори, че долавят далечните звуци на кото. В този миг крепостта Мики потъна в непривично безмълвие. Нощта бе черна като мастило, изглеждаше, сякаш никой не смее дори да си поеме дъх, а падащите листа се носеха и танцуваха някакъв странен танц по смраченото небе.
— Кото ли е това? — запита се един от войниците и впери очи в празното.
Слушаха тъжните звуци почти в унес. Едни и същи мисли завладяха мъжете в стражевата кула, край портите, във всяка една част от крепостта. Тези хора, от три години откъснати от външния свят, упорито се бяха окопавали зад стените, без да отстъпят или да се разколебаят — след бури от стрели, пушечен огън и бойни викове, от зори до мрак и от мрак до зори. Сега звуците на котото изведнъж събудиха в умовете им най-различни мисли.
Предсмъртните стихове, които Кикучи Такетоки, верният пълководец на императора Годайго, пратил на съпругата си, когато попаднал в обкръжение на метежническа войска.
Щом се замислиха за собственото си положение, някои от тези мъже неволно си припомниха тези редове. Та и те бяха воини откъснати от домовете си и мислеха за майките, сестрите, братята и децата, от които нямаха вест. Дори и онези, лишени от дом, където да се върнат не бяха със сърца от камък. Чувствата, които котото събуди, завладяха и тях. Никой не успя да спре сълзите си.
В сърцето си Гото изпитваше същото като своите воини. Щом обаче видя израженията по лицата на войниците наоколо, бързо се взе в ръце. Обърна се с престорена веселост към мъжете наоколо:
— Какво? От вражеския лагер идвали звуци на кото? Глупаци! За какво им е тази свирня? Това сочи колко мекушави са всъщност вражеските войници. Сигурно са се уморили от дългия поход, домъкнали са някоя певачка от близко село и опитват сега да се развличат. Непростимо такова лекомислие. Сърцата на истинските воини са твърди като стомана и камък!
При тези думи мъжете сякаш се сепнаха от сън.
— Вместо да слушаме тези празни звуци, нека всеки застане на поста си. Крепости като нашата са като бент, който задържа придошлата нечиста вода. Бентът е дълъг и извит, но стига само малка част от него да поддаде, за да се срути той изцяло. Нека всички застанем гърди до гърди и да не се помръдваме, дори и ако загинем. Ако хората узнаят, че някой в крепостта Мики е изоставил поста си и заради него цялата крепост е паднала в ръцете на противника, предците на този нещастник ще се разридаят под земята, а потомците му ще носят срама на цялата област и ще бъдат за присмех на всички.
Докато подканяше така хората си, Гото видя как двама-трима войници притичват към крепостта. Те бързо го осведомиха, че вражеският пълководец, чието посещение бе обявено от по-рано, вече е стигнал до оградата в подножието на склона.
Канбей се появи, качен на носилка. Носилката бе лека, направена от бамбук, дърво и слама. Отгоре бе открита, а стените й бяха ниски. Така, когато се сражаваше с врага в битка, той можеше свободно да размахва дългата си сабя. Тази вечер обаче идваше като посланик на мира.
Над светложълтата си дреха Канбей носеше украсени в бледозелено доспехи и извезана със сребро върху бял фон жилетка. За щастие той бе дребен — висок около пет стъпки и по-лек от обичайното — тъй че не тежеше на хората, които го носеха и сам не се чувстваше на тясно.
Скоро зад вратата в оградата се чуха стъпки. Няколко войника от крепостта се бяха върнали тичешком по склона.
— Пратенико, можете да минете! — известиха го те.
Още щом Канбей чу този вик, вратата пред него се открехна. В тъмнината му се стори, че различава скупчени около стотина войници. При всяко полюшване на морето от хора погледът му се задържаше от лъщенето на копията им.
— Съжалявам, че ви безпокоя — обърна се Канбей към мъжа, който му беше извикал. — Окуцях и ще трябва да вляза с носилка. Моля да извините тази моя невъзпитаност.