След това извинение се обърна към сина си Шоджумару — единственият друг човек, който го придружаваше и му нареди:
— Върви пред мен.
— Да, господине.
Шоджумару се промъкна покрай носилката и тръгна право между копията на противниците.
Четиримата войници, които държаха носилката, последваха Шоджумару през вратата в оградата. Щом видяха самообладанието на тринадесетгодишното момче и окуцелия воин, които преминаваха през лагера им, кръвожадните и озверели войници, макар да гледаха свой противник, не можаха да изпитат никаква ярост. Сега разбираха, че врагът в тази битка не им отстъпва по решимост и упорство и започнаха да гледат на пратениците, както воини гледат на воини. Странно, но дори почувстваха някакво състрадание към тях.
След като минаха през вратата и през крепостната порта, Канбей и синът му бързо стигнаха до главния вход, където Гото и неговите най-добри бойци ги очакваха с тържествено безразличие.
„Сега разбирам как тези хора са отбранявали крепостта си, помисли си Канбей, докато приближаваше към портата. Дори и да не им остане никаква храна. Мики няма да падне. Те ще се задържат с цената на всичко.“ Виждаше, че храбростта на мъжете е останала все същата и още по-дълбоко усети тежестта на собствената си отговорност. И това усещане незабавно прерасна в дълбока загриженост за тежкото положение, с което имаше да се справи Хидейоши. Вътре в себе си Канбей отново се зарече мълчаливо: „По някакъв начин, помисли си той, трябва да изпълня задачата, която са ми поверили.“
Гото и хората му бяха изненадани от държанието на пратеника. Това бе предводител на нападащите ги отряди, но вместо да гледа на тях с надменност, идваше, придружен само от някакъв хубав на вид момък. И не само това — когато Канбей поздрави Гото, той бързо поиска да свалят носилката му на земята, изправи се сам на крака и го приветства с усмивка.
— Генерал Гото, аз съм Курода Канбей и идвам тук като пратеник на господаря Хидейоши. Много е любезно наистина, че всички сте излезли така да ме посрещнете.
Канбей се държеше съвършено спокойно. Като пратеник на противника той направи изключително благоприятно впечатление. Може би стана така, понеже той се обърна към хората пред себе си с открито сърце, без да мисли за победа или поражение и с пълното разбиране, че и той, и неговите неприятели са самураи. Това обаче не бе достатъчна причина враговете да се съгласят на това, заради което идваше при тях — да се предадат. В продължение на повече от час Канбей разговаря с Гото в една от стаите на тъмната крепост, след което стана от мястото си с думите:
— Е, тогава ще изчакам вашия отговор.
— Ще го имате, след като се посъветвам с господаря Нагахару и останалите пълководци — каза Гото и също се изправи.
И така, ходът на тазвечерния разговор сочеше, че преговорите ще имат успех свръх очакванията на Хидейоши и Канбей. Но минаха пет, после седем, после десет дни, а още нямаше знак, че от крепостта идва отговор. Дванадесетият месец свърши и двете войски посрещнаха третата година от обсадата. Мъжете в лагера на Хидейоши поне имаха малко оризови сладки за ядене и саке за пиене, но трудно можеха да забравят, че онези в крепостта, макар и техни неприятели, все пак са съвсем лишени от храна и едва успяват да поддържат живота си. След посещението на Канбей в края на единадесетия месец крепостта Мики потъна в пълна самота и мълчание. Говореше се че войниците нямат дори куршуми, с които да стрелят по нападателите. Но Хидейоши все така се въздържаше от решаващ пристъп и казваше:
— Крепостта навярно няма да издържи още дълго.
Щом тази обсада бе просто надпревара по издръжливост, то сегашното положение на Хидейоши надали беше трудно или неблагоприятно. Въпросът обаче бе в това, че нито лагерът на връх Хираи, нито действията на Хидейоши засягаха единствено самия него. Всъщност той се целеше в едно от звената на вражеския съюз, който обединяваше противниците на върховенството на Нобунага; не бе нищо повече от един крайник на голямото тяло на Нобунага, който се опитва да пробие отвор, през който тялото да се измъкне от пристегналата го верига неприятели. Ето защо Нобунага постепенно започваше да се безпокои от продължителното бездействие на запад.
А враговете на Хидейоши в столицата се чудеха, че той е бил избран да води похода и заявяваха, че такава отговорност от самото начало е била прекалено тежка за него. Като доказателство за думите си съперниците на Хидейоши сочеха, че той или пилее усилията на войската, за да печели привързаността на местното население, или пък, за да не си навлече недоволството на войниците, не е много строг в забраната на сакето в лагера. Каквото и обаче да твърдяха сплетниците, от пръв поглед се виждаше, че всичките дреболии, които изобщо не трябва да занимават Нобунага, една по една биват донасяни в Адзучи само за да дават храна за клевети. Но Хидейоши не обръщаше внимание на това какво се говори. Разбира се и той като всички останали хора не можеше да не забелязва подобни неща, но просто не се тревожеше заради тях.