— Това са само приказки — казваше. — При първото по-внимателно проучване слуховете ще се разсеят.
Единствената мисъл, която наистина го притесняваше, бе че с всеки изминат ден съюзът против Нобунага става все по-силен — могъщият род Мори издигаше укрепления, кроеше общи замисли с Хонганджи, пращаше вести до Такеда и Ходжо далеч на изток и подстрекаваше родовете покрай Японско море. Същинската сила на тези обединени врагове можеше да се разбере по това, че обсадената понастоящем от главните сили на Нобунага крепост на Араки Мурашиге в Итами още не бе паднала.
Това, на което се уповаваше Мурашиге и което подхранваше упоритата надежда на рода Бесшо, не бе тяхната собствена сила или собствените им крепостни стени. „Скоро войската на Мори ще ни се притече на помощ! Нобунага скоро ще бъде разбит!“ В това бе въпросът. Казано накратко, най-лошото бе не този враг, с който Нобунага се сражаваше открито, а онзи, който дебнеше в сянката.
Двете могъщи от старо време сили на Хонганджи и Мори наистина бяха противници на Нобунага, но точно сега срещу него стояха Араки Мурашиге в Итами и Бесшо Нагахару в Мики.
Тази вечер Хидейоши внезапно реши да нареди да накладат голям огън, който да попрогони малко нощния студ. Обърна се и видя няколко млади оръженосци да пристъпват към огъня. Дори в студа на първия месец те бяха съвсем леко облечени и вдигаха шум заради нещо, което явно им беше забавно.
— Сакичи! Шоджумару! За какво за бога е тази врява? — попита Хидейоши, който почти завиждаше на безгрижието им.
— За нищо — отвърна Шоджумару, който наскоро бе станал оръженосец и бързо намести доспехите върху гърдите си.
— Господарю — намеси се Ишида Сакичи. — На Шоджумару му е неудобно да ви говори за това, понеже е срамно. Аз обаче ще ви кажа, защото иначе може да ни заподозрете в нещо.
— Добре. И какво е това срамно нещо?
— Търсехме си въшки.
— Въшки ли?
— Да. Първо някой намери една да ми пълзи по яката, после Тораносуке намери друга на ръкава на Сенгоку. Накрая всички почнахме да си викаме, че сме прихванали въшки и посред това, когато дойдохме да се стоплим на огъня, намерихме въшки да пълзят по всичките ни доспехи. Сега почнаха да ни смъдят и ще трябва да изколим цялата тази вражеска войска. Ще си очистим долните дрехи, все едно че опожаряваме връх Хиеи!
— Така значи! — засмя се Хидейоши. — Подозирам, че и въшките са изнемощели от такава дълга обсада.
— Но при нас е по-различно, отколкото вътре в крепостта Мики. Въшките имат сума ти припаси и ако не ги изгорим, никога няма да отстъпят.
— Я стига. И мен ме досмъдя.
— Не сте се къпали от повече от десет дни, нали, господарю? Сигурно врагът ви е попълзял на цели купища.
— Стига, Сакичи!
И Хидейоши се спусна към развеселените пажове и като доказателство, че въшките не са полазили само тях, оголи пред тях корема си. Те се разсмяха и заскачаха наоколо му.
Тъкмо тогава един войник от лагера, привлечен от веселите гласове и топлия дим, който на кълба се вдигаше нагоре, надникна иззад оградата.
— Тук ли е Шоджумару?
— Да, тук съм — отвърна момчето.
Войникът беше един от служителите на баща му.
Шоджумару помоли Хидейоши да му позволи да се оттегли. Този изглеждаше изненадан, тъй като рядко му отправяха такава молба, но бързо даде съгласието си. Шоджумару се завтече настрани, придружаван от бащиния си служител. Край всеки насип гореше огън и отрядите до един бяха в добро настроение. Оризовите сладки и сакето вече бяха свършили, но нещо от новогодишната веселост още оставаше. Тази вечер ставаха петнадесет дни от началото на първия месец. Бащата на Шоджумару не беше в лагера. Въпреки студа, той седеше на ниско столче на върха на един хълм, встрани от походните хижи.
Нямаше какво да го заслони от вятъра, който бръснеше кожата и почти смразяваше кръвта. Канбей обаче, подобен на дървена статуя на воин, се взираше съсредоточено в тъмната пустош.
— Аз съм, татко.
Щом Шоджумару спря и коленичи до него, Канбей леко се помръдна.
— Помоли ли господаря за позволение да дойдеш?
— Да, и сега идвам.
— Е, тогава поседни само за малко на моето походно столче.
— Да, господине.