— Виж крепостта Мики. Звездите не са се скрили, а в крепостта не свети и една светлина, тъй че сигурно не можеш да видиш нищичко. Но щом очите ти свикнат с мрака, крепостта постепенно ще изплува от тъмното.
— За това ли ме повикахте, господине?
— Да — отвърна Канбей и подаде на сина си походното столче. — През последните два-три дни наблюдавам крепостта и нещо ме кара да мисля, че вътре има движение на хора. От половин година не сме виждали и облаче пушек, а сега нещо дими и това сигурно означава, че горичката, която обгражда крепостта и която единствена я предпазва от външни погледи, е изсечена и я използват за горене. Ако късно нощем се вслушаш много внимателно, ти се струва, че чуваш гласове, но е трудно да се каже дали плачат или се смеят. Каквото и да е това, изглежда след Новата година в крепостта се е случило нещо необичайно.
— Така ли мислите наистина?
— Всъщност, наглед нищо особено не се е случило и ако направя глупостта по невнимание да се разприказвам, това може да предизвика у нашите хора безпричинни тревоги. Такова нещо може да се окаже сериозна грешка от моя страна и да даде повод за непредпазливост, от която неприятелят да се възползва. Не, просто си седях на този походен стол снощи и по-предната вечер и докато гледах крепостта, добих чувството, че вътре нещо става. Не само от гледане, но и от някакво вътрешно усещане.
— Трудно е човек да види нещо сега.
— Да, трудно е, но от друга страна може да кажем, че е лесно. Трябва просто да успокоиш ума си и да се освободиш от предразсъдъците. Ето защо не мога да повикам никого от останалите войници. Искам само за малко да седнеш тук вместо мене.
— Разбирам.
— И не задрямвай. Точно на това място духа много мразовит вятър, но привикнеш ли към него, ще ти се доспи.
— Ще внимавам.
— И още едно нещо. Ако зърнеш дори следа от огън в крепостта, веднага кажи на другите военачалници. А ако видиш отнякъде в крепостта да излизат войници, запали фитила на сигналната ракета и после изтичай при Негово Височество.
— Да, господине.
Шоджумару кимна и спокойно погледна към ракетата, която бе забита в земята точно пред него. Това бе едно обичайно за бойното поле положение и бащата нито веднъж не го попита дали задачата не е твърде трудна или неприятна за него, нито пък се опита да му вдъхва смелост. Но Шоджумару разбираше, че в зависимост от времето и обстоятелствата неговият баща винаги го възпитава в правилата на военното изкуство. Дори в суровото държание на своя родител той долавяше вътрешна топлота и се смяташе извънредно щастлив от това, че има такъв баща.
Канбей взе пръчката, на която се подпираше и закуца към палатките. Но вместо да влезе в лагера, той изглежда продължи самичък надолу по планината. Служителите му разтревожени запитаха къде отива.
— В подножието — отговори просто Канбей и при все че се подпираше на тояжката си, завървя по планинската пътека с почти лека стъпка.
Двамата мъже, които го придружаваха винаги, Мори Тахей и Курияма Дзенсуке, се спуснаха по склона подире му.
— Господарю! — извика Мори. — Моля ви, почакайте!
Канбей се спря за миг, взе в ръце бастуна си и погледна назад към тях.
— Вие двамата ли сте?
— Изненадан съм колко бързо ходите — отвърна задъхан Мори. — Боя се, че с тази рана в крака може да ви заболи.
— Аз вече свикнах с куцането — засмя се Канбей. — Ще падна само, ако докато ходя, се сетя, че куцам. Напоследък се оправям доста свободно сам. Но не искам да се перча с това.
— Можете ли да вървите така и през време на битка?
— Май че на бойното поле е най-добре да съм в носилка. Дори при бой отблизо ще мога да стисна сабята с две ръце или да сграбча копието на врага, да му го измъкна и дори да замахна с него насреща му. В това състояние единственото, което не мога да правя, е да тичам насам-натам. Когато ме вдигнат в носилката и видя отгоре напиращите вражески отряди, ме обзема някакво непреодолимо чувство. Струва ми се, че само при звука на моя глас врагът ще заотстъпва.
— Е, но сега е опасно. На тази стръмна пътека по сенчестите места още се е задържал сняг и може да се подхлъзнете в кишата.
— Точно под нас тече един поток, нали?
— Да ви пренеса ли през него?
Мори подложи гърба си.
Пренесоха Канбей „на конче“ през водата. Къде отиваха сега? Двамата служители още не знаеха. Преди няколко часа видяха един войник да идва от оградата в подножието на планината и да подава на Канбей нещо, прилично на писмо. Скоро след това ги повикаха да придружат своя господар на слизане по склона, но така и не разбраха нищо повече.
След като бяха изминали доста разстояние, Курияма най-сетне се осмели да зададе въпроса си: