— По дяволите! Я по-добре си мери приказките. За кого ме вземаш?
— За мъж някакъв.
— Това си личи отдалече.
— Ама понеже ме попита все пак.
— За дребосък като теб имаш доста голяма уста, а? Ей сега ще я накарам да ти се смали. Ние сме хора на рода Хачисука. Водач ни е Хачисука Короку. Дойдохме дотук посред нощ и ни трябва лодка да прекосим реката.
— Може да си намерил лодката, но не и човека. Така или иначе, сега я използвам аз.
— Видях те, събудих те. А сега се махай и да те няма.
— Ама си досадник, няма що.
— Я повтори?
— Колкото пъти поискаш. Не искам да се махам. Няма да ви оставя тази лодка.
Мъжът дръпна силно дървото на копието с намерение да измъкне Хийоши на брега. Усетил подходящия момент, Хийоши го пусна. Копието проряза върбовите клони и войникът се преметна презглава назад. Той обърна оръжието и го насочи с острието напред срещу момчето. Насреща му захвърчаха гнили дъски, едно ведро за изгребване на вода и тръстиковата постелка.
— Глупак! — присмя му се Хийоши.
Дотичаха още войници.
— Я чакайте! Какво става там? — провикна се един от тях.
— Кой е? — попита друг.
Събраха се накуп и почнаха да вдигат такъв шум, че не след дълго се появиха Короку и останалите мъже.
— Намерихте ли лодка? — попита Короку.
— Тук има една, обаче…
Короку спокойно излезе напред. Като се досети, че това трябва да е предводителят, Хийоши застана малко по-стегнато и го изгледа право в лицето. Погледът на Короку беше прикован в момчето. Никой от двамата не проговори. Самураят така и не забеляза странната външност на Хийоши, беше твърде изненадан от начина, по който той го гледаше. „По-дързък е, отколкото изглежда“, помисли си Короку. Колкото повече се взираха един в друг, толкова очите на Хийоши заприличваха на тези на нощно животно, вперило светещи зеници в тъмнината. Най-сетне Короку отмести поглед.
— Дете някакво — каза той спокойно.
Хийоши не отвърна. Очите му, подобни на стрели от лък, все така се целеха в лицето на мъжа.
— Той е дете — повтори Короку.
— За мен ли говорите — попита недоволно Хийоши.
— Естествено. Има ли друг освен теб там долу?
Хийоши сви леко рамене.
— Не съм дете. Вече съм минал през обредите на пълнолетието.
— Тъй ли? — гърдите на Короку се затресоха от смях. — Щом си възрастен, ще се отнеса с теб като с такъв.
— И сега след като си ме заобиколил — сам — с цяло множество хора, какво се каниш да правиш с мене. Ти навярно си ронин.
— Много си ми смешен.
— Въобще не съм. Бях заспал здраво. Освен това ме боли стомахът. Както и да е, не ме е грижа кои сте. Не искам и да се помръдна.
— Хм, стомахът ли те боли?
— Да.
— И какво мислиш, че му има?
— Сигурно е от храната или от жегата.
— Откъде си?
— От Накамура в Овари.
— Накамура ли? Така, така. И как ти е родовото име?
— Няма да ви го кажа, но кръщелното ми е Хийоши. Но я почакай — каква е тази работа, да будите човека от сън и да го разпитвате за родителите му? А вие откъде сте и какъв ви е произходът?
— И аз като теб съм от Овари, от село Хачисука в окръг Кайто. Казвам се Хачисука Короку. Не знаех, че хора като теб живеят толкова близо до нашето село. С каква работа се занимаваш?
Наместо отговор Хийоши продължи:
— А, значи сте от Кайто? Това е недалеч от моето село.
Изведнъж стана по-разговорлив. Ето възможност да попита за новини от Накамура.
— Е, като разбрах, че сте от същата област като мен, ще си променя мнението. Можете да вземете лодката.
Взе вързопа със стока, който използваше като възглавница, метна го през рамо и се изкатери на брега. През цялото време Короку мълчаливо го наблюдаваше. Най-напред забеляза у момчето външността на амбулантен търговец и резкия, остър език на обиколилия много места юноша. С въздишка на примирение и натежало сърце Хийоши се приготви да си тръгва.
— Хийоши, почакай. Накъде отиваш оттук?
— Взехте ми лодката, така че нямам къде да нощувам. Ако спя в тревата, росата ще ме намокри и стомахът ще ме заболи още повече. Няма какво друго да правя, освен да тръгна нанякъде, докато се разсъмне.
— Ако искаш, ела с мен.
— Къде?
— В Хачисука. Остани при мене у дома. Ще те храним и ще се грижим за теб, докато оздравееш.
— Благодаря — Хийоши направи скромен лек поклон. Вперил поглед в нозете си, той сякаш размисляше какво да прави сега. — Значи ли това, че ще ми позволите да живея там и да работя за вас? — попита.
— Харесва ми държанието ти. Даваш добри надежди. Ако искаш да ми служиш, ще те взема при себе си.