Новогодишните гости преминаха през крепостта и разгледаха поред всички стаи. Възхитиха се на плъзгащите се врати, изрисувани от Капо Ейтоку, с широко отворени очи се взираха в поръбените с корейски брокат рогозки-татами и с изумление се втренчваха в гладките позлатени стени.
Стражите подкараха тълпата през вратите на конюшнята, където пътят им бе неочаквано преграден от Нобунага и неколцина прислужници.
— Не забравяйте за лептата си! От всеки по сто мон! — извика Нобунага.
Събираше парите със собствените си ръце и ги подмяташе зад гърба си.
Там бързо се натрупа купчина от монети. Войниците тъпчеха парите в торби, които после предаваха на чиновници, за да ги раздадат на бедните в Адзучи. Така Нобунага с радост си помисли, че в града през тази Нова година, няма и един, който да е гладен.
Щом после говори с чиновника, който отговаряше за събиране на входа и отначало се тревожеше, че господарят му сам ще се нагърби с такова недостойно задължение, служителят трябваше да признае:
— Хрумването беше наистина добро, господарю. Тези, които дойдоха в крепостта, ще има за какво да разказват до края на живота си, а бедните, които получиха „лептата“, ще разнесат вестта за станалото. Всички говорят, че тези монети не са просто пари, а са били докоснати от ръката на господаря Нобунага и значи не подобава да се харчат напразно. Хората казват, че ще ги пазят за черни дни. Дори и чиновниците са доволни. Мисля, че това добро дело е хубаво начало за идната Нова година и всички след нея.
За изненада на чиновника Нобунага хладно кимна с глава и каза само:
— Няма да постъпвам така отново. Не е хубаво човекът, който управлява, да прави така, че бедните да привикнат на подаяния.
Мина средата на първия месец. След като свалиха новогодишните украси от вратите на домовете си, обитателите на Адзучи усетиха, че нещо ще стане — толкова много кораби се товареха и отплаваха всеки ден от пристанището им.
Без изключение корабите тръгваха от южната страна на езерото в посока север. По крайбрежието на север тръгваха и хиляди бали ориз, натоварени на върволици от коне и каруци.
Както винаги улиците на града бяха препълнени с пътници и различни посетители. Не минаваше и ден, без да видят някой вестоносец да препуска по пътя или да не мине някой пратеник от друга област.
— Няма ли да дойдеш? — подвикна Нобунага весело на Накагава Себей.
— Къде, господарю?
— На лов със соколи?
— Това ми е любимото развлечение! Може ли да дойда наистина, господарю?
— Сансуке, ела и ти.
Нобунага тръгна от Адзучи в една ранна пролетна утрин. Беше подбрал спътниците си предишната вечер, но Накагава Себей, току-що пристигнал в крепостта, не беше поканен от по-рано. Сега към групата им се присъедини и синът на Икеда Шоню, Сансуке.
Нобунага обичаше ездата, борбата сумо, лова със соколи и чайните церемонии, но като че ли най-много му харесваше самата гонитба на дивеча.
До края на деня гончиите и стрелците с лък съвсем капваха. Това можеше да се нарече просто забавление, но Нобунага не правеше нищо половинчато. Например при борбата сумо — когато в Адзучи уредяха башо, той събираше над хиляда и петстотин борци от Оми, Киото, Нанива и други отдалечени области. Накрая различните благородници се събираха на големи тълпи да гледат, а самият Нобунага, колкото и късно да станеше, рядко се уморяваше да наблюдава състезанието. Напротив — избираше хора между собствените си служители и по няколко пъти поред им нареждаше да излизат да се борят.
Този излет на лов със соколи през първия месец обаче остана извънредно кратък. Беше просто една разходка и соколите така и не бяха пуснати. След къса почивка Нобунага каза на хората, че се връщат в Адзучи.
Щом влязоха в града, господарят дръпна юздите на коня си и го накара да извие към една чуждоземска на вид сграда, скрита зад група дървета. От прозорецът идваше звук на цигулка. Изведнъж слезе от коня и заедно с няколко от придружителите си влезе през вратата.
Двама-трима йезуити се разбързаха да го посрещнат, но Нобунага вече влизаше в дома им.
— Ваше Височество! — възкликнаха отците изненадани.
Това бе училището, построено до църквата „Възнесение“. Нобунага беше един от спомоществователите му, но всичко за самата сграда — от гредите до обзавеждането — бе дар от местни господари, приели християнството.
— Бих желал да видя как водите уроците тук — заяви Нобунага. — Предполагам, всичките деца са в стаята.