Щом чуха какво иска от тях Нобунага, отците изпаднаха във възторг и почнаха да си говорят каква чест е това посещение. Без да обръща внимание на дърдоренето им, Нобунага се заизкачва бързо по стълбите.
Почти в паника, един от свещениците се затича напред към класната стая и предупреди учениците за непредвиденото идване на високия гост.
Свиренето на цигулката внезапно спря и шепотът утихна. Нобунага застана за малко на подиума и огледа стаята. „Що за странно училище е това?“, помисли си той. Столовете и чиновете в стаята бяха всички с чуждоземска направа, а на всеки чин имаше поставен учебник. Както и можеше да се очаква, учениците бяха синове на местни управители и служители. Те тържествено се поклониха на Нобунага.
Децата бяха на възраст от десет до петнадесет години. Всички идваха от благородни семейства и цялата гледка, белязана от странността на чуждата европейска култура, беше като цветна градина, на която нито едно храмово училище в Адзучи не можеше да съперничи.
Изглежда обаче вътре в себе си Нобунага вече бе намерил отговор на въпроса кое от двата вида училища — християнското или будисткото — дава по-добро образование. Той не изпитваше и най-малко възхищение или учудване от това, което вижда. Взе един учебник от близкия чин, разгърна страниците, но после бързо го върна на притежателя.
— Кой свиреше преди малко на цигулка? — попита той.
Един от отците повтори въпроса на Нобунага и огледа учениците.
Господарят бързо разбра каква е работата — досега учителите не са били в стаята и учениците явно са се възползвали от отсъствието им, за да си посвирят, побъбрят и повеселят.
— Бил е Йероним — каза свещеникът.
Всички ученици се извърнаха към едно от момчетата помежду им. Нобунага проследи погледите им и очите му се спряха на един четиринадесет-петнадесетгодишен младеж.
— Да. Този е. Йероним е бил.
Щом свещеникът посочи към него, момчето се изчерви силно и сведе поглед. Нобунага не бе сигурен дали не е виждал това дете преди.
— Кой е този Йероним? Чий син е? — попита той отново.
Отецът се обърна строго към момчето:
— Йерониме, стани. Отговори на Негово Височество.
Детето стана и се поклони на Нобунага.
— Аз съм този, който свиреше преди малко на цигулката, господарю.
Говореше ясно и в погледа му нямаше раболепие; личеше, че е потомък на самурайски род.
Нобунага впери поглед в очите на детето, но то не се извърна.
— Какво свиреше сега? Трябва да е била някоя южноварварска мелодия.
— Да, така е. Беше един от Псалмите Давидови.
Детето доби израз на въодушевление. Говореше с такава увереност, сякаш е чакало деня, в който да може да отвърне на въпрос като този.
— Кой те е научил?
— Знам го от отец Валиняни.
— А, от Валиняни.
— Познавате ли го, господарю? — попита Йероним.
— Да, срещал съм го — бе отговорът. — Къде е сега той?
— За Нова година беше в Япония, но може би сигурно вече е тръгнал от Нагасаки и през Макао се е върнал в Индия. Според това, което ми писа моят братовчед, корабът му трябва да е отплавал на двайсети.
— Братовчед ти ли?
— Казва се Ито Анцио.
— Никога не съм чувал име Анцио. Няма ли си японско име.
— Племенник е на Ито Йошимасу. Казва се Йошиката.
— А, този ли бил? Роднина на Ото Йошимасу, господаря на крепостта Оби. А ти?
— Аз съм син на Йошимасу.
Нобунага изглеждаше странно развеселен. Гледаше този приветлив младеж, израснал в цветната градина на християнската образованост, но в ума му изникваше само фигурата на дръзкия, страховит баща на момчето — Ито Йошимасу. Укрепените градове по крайбрежието на Кюшу в западна Япония бяха под властта на господари като Отомо, Омура, Арима и Ито. Напоследък в тях силно се усещаше влиянието на европейската култура.
Каквото и да дойдеше от Европа — огнестрелно оръжие, барут, далекогледи, лекарства и лекарски инструменти, кожи, боядисани и тъкани платове и всякакви предмети за ежедневието — Нобунага приемаше с благодарност. Особено много го впечатляваха — и особено много желаеше да се сдобие с тях — новостите, свързани с медицината, астрономията и военното дело. Имаше обаче две неща, които въобще не му понасяха — християнството и християнското образование. Ако обаче проповедниците не получеха разрешение за тези двете, нямаше да идват и с оръжията, лекарствата и останалите си чудни предмети.
Нобунага разбираше, че е важно да се поощрява разнообразието и затова даде позволение за строежа на църква и училище в Адзучи. Сега обаче, когато фиданката, която бе разрешил да посадят, почваше да напъпва, той се разтревожи за бъдещето на учениците тук. Съзнаваше, че ако не се обърне внимание на това положение, след време то ще доведе до беда.