Същата вечер Нобумори устрои пиршество и показа писмото на служителите си.
— Ако някой тук се трогва от това, може без колебание да напусне тази крепост още преди изгрев-слънце.
Удряха барабаните, напяваха си песни от пиеси Но и така прекараха весело вечерта. Тази нощ бяха поканени и съпругите на всички военачалници, които също получиха по чаша саке. Всички бързо схванаха намерението на Нобумори. На следващата сутрин той взе едно голямо късо копие, на което да се подпира, привърза към отеклия си, ранен в битката за крепостта крак сламен сандал и закуца към крепостната порта.
Повика защитниците да се съберат около него, изкачи покритата кула над вратите и хвърли поглед към отрядите си. Като се изключат много младите, старците и жените, разполагаше с по-малко от хиляда войници. От предната нощ насам обаче не си беше тръгнал нито един. За миг склони глава, сякаш мълчаливо се молеше. Опитваше се да каже на душата на своя покоен баща Шинген: „Виж, още имаме такива хора в Кай!“ Накрая вдигна очи. От това място можеше да обхване с поглед цялата своя войска.
Нямаше пълното лице и широките скули на брат си. Дълго време се бе задоволявал с простите условия на живота вън от града и не познаваше обилната храна или удобствата. Но бе дарен с поглед като този на някой от младите соколи, които са отраснали сред свистящите ветрове над кайските планини и полета. На тридесет и три години напомняше външно баща си Шинген — гъста коса, рунтави вежди и големи уста.
— Е, мислех си, че днес ще вали, но времето се е прояснило. Черешите в отсрещните планини са цъфнали — пролетен ден като този е чуден за умиране. Няма да се откажем от своето честно име заради някакви обещани ни облаги. Както виждате, преди два дни сам бях ранен в сражението. Понеже трудно мога да се движа от мястото си, ще гледам оттук как всеки от вас дава последен отпор на врага и ще изчакам идването му. Тогава ще мога да размахам на воля меча си и да свърша в боя. Тръгвайте! Пробийте си път през предната и задната врата и покажете как пада цветът на планинските череши!
Виковете на яростните воини, които последваха в отговор, за да го уверят, че заповедта ще бъде изпълнена до последно, се извиха като буря. Всички вдигнаха очи към своя господар, застанал върху кулата над входа. За миг от всички страни отекна общ вик:
— Сбогом.
Въпросът не бе просто на живот или на смърт. Всички се втурнаха отчаяно право срещу смъртта. Мъжете дръзко разтвориха предната и задната крепостна порта и с бойни викове на уста се спуснаха навън.
Обсаждащите бяха разгромени. За миг объркването стигна дотам, че бе застрашена дори шатрата на Нобутада.
— Отстъпете! Престройте се!
Предводителят на отрядите в крепостта изчака подходящия момент и даде заповед за оттегляне.
— Отстъпвайте! Отстъпвайте!
Мъжете се обърнаха към укреплението. Всеки от воините показа на Нобумори, още седнал на върха на входната кула, главата която бе взел.
— Ще вляза да пийна нещо и после отново ще дойда да се бия — извика един от войниците.
Сражението продължи по същия начин. За миг си почиваха при предната или задната порта, после се спускаха отново навън и се врязваха във вражеските редици. Тези яростни пристъпи и отстъпления се повториха шест пъти, докато накрая бяха събрани четиристотин тридесет и седем неприятелски глави. Към края на деня броят на защитниците бе чувствително намалял, а останалите живи се бяха покрили с рани. Нямаше почти никой, който да е останал невредим. Подпалените дървета около крепостта изпускаха огнени езици. Враговете вече прииждаха вътре в нея от всички страни. От върха на кулата, Нобумори без да трепне наблюдаваше последните мигове на всеки от войниците си.
— Господарю! Господарю! Къде сте? — провикна се един служител, който тичаше около основите стената.
— Тук горе съм — отвърна Нобумори, за да го успокои, че е още жив. — Иде и моят последен час. А ти къде си?
И той надзърна надолу от мястото, където бе седнал. През дима служителят впери поглед във фигурата на господаря си.
— Почти всички вече загинаха. Готов ли сте за самоубийството си, господарю? — попита той, като с труд си поемаше дъх.
— Качи се тук да ми помогнеш.
— Да, господарю.
Мъжът се изкачи с олюляване по стълбите в кулата, но така и не успя да стигне до терасата на върха й. Входът към стълбището бе препречен от гъсти пламъци. Нобумори отвори с удар капаците на някакъв прозорец и погледна надолу. Всички войници, които можа да разпознае там, бяха вражески. После видя един свой да се сражава отчаяно сред огромна тълпа от неприятели. За негово удивление това бе жена, съпруга на един от неговите служители. Размахваше късо копие.