— Изменник! — извика той и се втурна след мъжа. — Къде си тръгнал?
И го прониза в гръб. После избърса кръвта от сабята си и се завтече право между неприятелите.
— Дайте ми нов лък! Дай ми нов лък, Содзо!
Кацуйори вече трети път късаше тетивата си и сега взе ново оръжие. Содзо застана точно до своя господар, като се опитваше доколкото може да го заслони от противниците. Щом стрелите на Кацуйори бяха изстреляни до една, той захвърли лъка и сграбчи едно късо копие. С другата ръка размаха своята дълга сабя. Сега врагът бе вече право пред тях и една схватка очи в очи нямаше да продължи повече от миг.
— Това е краят!
— Господарю Кацуйори! Господарю Таро! Ще тръгна преди вас!
Докато разменяха с викове прощалните си думи, хората на Такеда един подир друг бяха повалени. Доспехите на Кацуйори се обагриха в червено.
— Таро!
Викаше сина си, но погледът му бе премрежен от потеклата през очите му кръв. Всички мъже наоколо приличаха на неприятели.
— Господарю! Аз още съм тук! Содзо е още до вас!
— Содзо, побързай… ще си направя сепуку.
Кацуйори се опря на рамото на своя служител и се отдръпна на стотина разкрача встрани. Коленичи, но след толкова рани от стрелите и копията не можеше вече да използва ръцете си. Колкото се опитваше да бърза, толкова повече отказваха те да му служат.
— Простете ми!
Неспособен да понася повече тази гледка, Содзо се приближи и бързо отсече главата на господаря си. Кацуйори се катурна напред, а неговият служител вдигна главата му и зави от болка.
Содзо подаде главата на Кацуйори на осемнадесетгодишния си брат и му каза да я вземе и да бяга. По-малкият обаче просълзен отвърна, че на всяка цена ще загине редом с брат си.
— Глупак! Тръгвай!
Содзо го блъсна настрани, но вече бе твърде късно. Вражеските войници ги бяха обхванали като в железен обръч. Братята Цучия паднаха славно, покрити с раните от безброй копия и мечове.
Третият, от тях остана до последната минута със сина на Кацуйори. Младият господар и неговият служител също бяха повалени и убити в един и същи миг. Таро бе смятан за много красив младеж и дори авторът на „Летописът на Нобунага“, който не показва съчувствие, когато описва гибелта на рода Такеда, възхвалява неговата възвишена и прекрасна смърт.
Таро бе само на петнадесет и от най-благородно потекло. Чертите му бяха изящни, а кожата — бяла като сняг. Надмина с мъжеството си мнозина, не пожела да опетни семейното име и запази твърдост до самата гибел на своя баща. Никой не можеше да посочи храброст, равна на неговата.
До Часа на змията всичко вече бе свършило. Така родът Такеда намери своя край.
Войниците на Ода, които бяха нападнали Кисо и Ина, се събраха в Сува. Накрая градът бе препълнен с тях. Нобунага беше отседнал в храма Ходжо, откъдето сега ръководеше целия поход. На двадесет и деветия ден от месеца пред портата на храма бяха обявени наградите за цялата войска, а на следващата вечер Нобунага се срещна с всички свои военачалници и устрои тържествено угощение в чест на победите им.
— Изглежда не сте си пийнали зле днес, господарю Мицухиде. Доста рядко ви се случва това, струва ми се — обърна се Такигава Кадзумасу към съседа си.
— Пиян съм, но мога ли да направя нещо?
Както никога преди, Мицухиде имаше съвсем отнесен вид. Лицето му, което Нобунага обичаше да сравнява със суха тиква, бе ярко почервеняло, чак до леко оголялото теме.
— Още една чашка?
Мицухиде настоя Кадзумасу да му налее и както беше в крайно добро настроение, продължи да бъбри.
— Дори и дълго да живеем, рядко ни се случва нещо толкова хубаво като това сега. Погледнете. Това са плодовете на толкова години усилия — не само отвъд тези стени и не само в цяла Сува. Сега и Кай, и Шино са покрити със знамената на нашите войници. Пред очите ни се изпълнява онова, което от толкова години желаехме.
Както обикновено, гласът му не беше много силен, но неговите думи достигнаха до всички присъстващи. Всички, които допреди малко шумно разговаряха, млъкнаха и заместиха очи от Нобунага към Мицухиде и обратно.
Господарят бе вперил немърдащ поглед в оплешивяващата глава на Мицухиде. Понякога твърде проницателното око открива неща, които е по-добре да останат незабелязани и това може да доведе до истински бедствия. От два дни Нобунага забелязваше у своя служител нещо точно такова. Мицухиде правеше всичко възможно да си придаде весел и разговорлив вид, който изобщо не му подхождаше. Нобунага смяташе, че няма никаква разумна причина той да се държи по този начин. Самият господар съвсем преднамерено бе пренебрегнал Мицухиде в раздаването на наградите.