Такова незачитане може да създаде у един воин остро чувство на недоволство. Срамът, че не си сторил нищо, което да заслужава похвала, бе по-силен от самата обида. Мицухиде изобщо не показваше подобно униние. Напротив, постоянно се усмихваше и разговаряше с останалите военачалници.
Това държание не беше искрено. Мицухиде бе от тези, които никога няма да покажат какво действително мислят и по тази причина не се харесваше много на хората. Не може ли поне веднъж да каже, че е недоволен от нещо? Колкото повече Нобунага се взираше в него, толкова по-суров ставаше неговият поглед. Сигурно чувствата му се подсилваха от изпитото саке, но самото му държание бе напълно непреднамерено. Хидейоши отсъстваше, но ако Нобунага гледаше не Мицухиде, а него, нямаше да има опасност от гневно избухване. Дори и когато гледаше Иеясу, той не се ядосваше така. Когато обаче погледът му се спреше върху оголяващото теме на Мицухиде, в него настъпваше внезапна промяна. Преди не бе така и самият Нобунага не можеше да каже, кога точно отношението му се е променило.
А и това не беше въпрос на някакъв рязък обрат, дошъл по определено време и при определени обстоятелства. Всъщност, ако се върне назад, човек можеше да стигне до момента, в който Нобунага, от преголяма благодарност, дари Мицухиде с крепостта Сакамото, след това прибави към нея и тази в Камеяма, уреди сватбата на дъщеря му и накрая му даде област с доход от петстотин хиляди крини ориз.
Всичко това бе знак на крайна благосклонност, но наскоро отношението на господаря към Мицухиде започна да се променя. И причината за това бе една — в държанието и нрава на Мицухиде нямаше и следа от желание да се промени. Щом спреше очи върху лъскавата и оредяла коса на този „тиквоглавец“, който никога, съвършено никога не греши, той сякаш долавяше зловонието на Мицухидевия нрав. В гърдите му се надигаха мрачни, почти зли чувства.
Така че не просто гневът на Нобунага се изливаше върху някого, а Мицухиде сам си бе навлякъл този гняв. Лошите чувства на господаря се изразяваха в думите и изражението му толкова по-открито, колкото по-ярко блясваше Мицухиде със своята мъдра разсъдливост. Истината бе, че не можеше да се прецени коя ръка — дясната или лявата — плясва по-рано от другата. Във всеки случай, сега Мицухиде си говореше с Такигава Кадзумасу, а в очите, вперени втренчено в него, нямаше и следа от веселост.
Може би несъзнателно забелязал нещо, Мицухиде се стресна. Нобунага внезапно стана от мястото си.
— Хей, Тиквоглавецо!
Мицухиде успя да се овладее и се просна по очи в нозете на своя господар. Почувства как хладната дръжка на ветрило леко удря два-три пъти по тила му.
— Да, господарю?
Червенината, пиянската веселост и дори лъсъкът на темето му изведнъж се изгубиха. Кожата му доби землист цвят.
— Излез от стаята.
Нобунага отдели ветрилото си от тила му, но сега като със сабя сочеше с него към коридора.
— Не зная с какво съм се провинил, господарю, но ако съм обидил вас или гостите с нещо, не ми е ясно къде трябва да отида. Моля, кажете направо каква точно е била грешката ми. Бих искал още сега да чуя вашия укор.
Докато се извиняваше смирено, той остана проснат по очи, приплъзна се леко настрани и някак успя да пропълзи до широката тераса.
Нобунага го последва. Мъжете в стаята, които се питаха какво ли може да е станало, бързо изтрезняха и устата им изведнъж пресъхнаха. От покритата с дърво тераса се чу тъп звук и дори онези сред военачалниците, които бяха извърнали очи от предизвикващата съжаление фигура на Мицухиде, сега стреснати погледнаха навън.
Нобунага бе метнал ветрилото зад гърба си. Пълководците го видяха, сграбчил Мицухиде отзад за врата. Всеки път, когато нещастникът се опиташе да вдигне глава и да каже нещо, Нобунага го натискаше надолу и го удряше в пода на терасата.
— Какво каза преди малко? Какво каза? Нещо за плода на всичките ни усилия и колко щастлив бил денят, в който виждаме как войската на Ода навлиза в Кай! Нещо такова беше, нали?
— Т… така е, господарю.
— Глупак! Кога си полагал ти усилия? С какво си се отличил при завоюването на Кай?
— Аз…
— Какво?
— Макар и да бях пил, не трябваше да приказвам така надменно.
— Точно така. Нямаш причина за надменност. Без да искаш издаде какво мислиш. Мислил си, че съм разсеян от изпитото и слушам някого другиго и най-сетне реши да се оплачеш.
— Опазил бог! Боговете на небето и земята да ми са свидетели! Та аз съм получил от вас толкова милости… вие ме издигнахте от човек, който притежаваше само дрипи и една сабя…
— Млъквай.
— Моля ви, пуснете ме.