— С най-голяма радост! — Нобунага го блъсна настрани. — Ранмару! Вода! — извика той високо.
Ранмару напълни един съд и му го донесе. Очите на Нобунага сякаш пламтяха. Взе водата. Раменете му потреперваха при всяко вдишване.
Между това Мицухиде бе успял да се измъкне встрани от краката на своя господар и сега, на седем-осем разкрача по надолу в коридора, оправяше яката си и приглаждаше коса. Оставаше проснат на земята, с прилепнали към дървения под гърди. Това, че Мицухиде дори и сега се опитваше да запази привичното спокойствие, надали щеше да е от полза за него. Нобунага отново пристъпи напред.
Ако Ранмару не го бе хванал направо за ръкава, тъпият звук от преди малко сигурно щеше да прокънти отново. Без да споменава случилото се, оръженосецът само каза:
— Моля ви, върнете се на мястото си, господарю. Господарите Нобутада, Нобусуми, Нива и всички пълководци чакат.
Нобунага кротко се върна в препълнената стая, но не седна. Остана прав и се огледа наоколо.
— Простете. Изглежда съм развалил веселието. Яжте и пийте всички, колкото ви душа иска.
След тези думи се отдалечи бързо и се затвори в своите частни покои.
Под стрехите на редицата от складови постройки чуруликаше ято лястовици. Макар слънцето да залязваше, родителите изглежда продължаваха да носят храна на малките в гнездото.
— Добра тема за картина, не мислите ли?
В стаята на една сграда, разположена на известно разстояние от градината, Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи, приемаше гост. Това бе художникът Юшо, който не беше родом от Сува. Трябва да бе на около петдесет години и по здравото му телосложение човек надали можеше да се досети, че се занимава с живопис. Говореше много малко. Здрач покри белите стени на складовете.
— Трябва да ми простите, че се отбих при вас така ненадейно в това размирно време, а сега ви говоря само за отегчителните грижи на човек, който вече е откъснат от този свят. Сигурно имате много военни задължения.
Юшо изглежда се готвеше да се сбогува и се накани да стане от възглавницата си.
— Моля ви, останете.
Сайто Тошимицу бе човек с голямо самообладание. Без дори да се помръдне, той задържа своя гост.
— След като сте дошли чак дотук, няма да е любезно да ви оставя да си тръгнете, преди да сте се видели с господаря Мицухиде. Ако после кажа на господаря, че в негово отсъствие тук е идвал Юшо, той ще ми се скара и те попита защо не съм ви задържал още.
И той умишлено подхвана нова тема, като полагаше всички усилия да забавлява посетителя. По това време Юшо се бе заселил в Киото, но родното му място бе Оми в областта на Мицухиде. Освен това художникът беше получавал издръжка като войн на рода Сайто от Мино. По същото това време, дълго преди да постъпи на служба при рода Акечи, на рода Сайто служеше и Тошимицу.
Живял първо като ронин, Юшо стана живописец. Самият той сочеше като причина за тази промяна в попрището си падането на Гифу. Тошимицу пък бе изменил на предишната си вярност към Сайто. Някога несъгласието помежду им излизаше наяве дори пред Нобунага и спореха помежду си, почти сякаш разчитаха той да отсъди коя от двете страни е права. Сега обаче тези кавги, които привличаха преди такова внимание, бяха забравени и всички на които бяха познати чисто белите му коси, го смятаха за незаменим служител на рода Акечи. Нравът и положението му вдъхваха всеобщо уважение.
В храма Ходжо, където бе отседнал Нобунага, нямаше достатъчно място и някои от пълководците бяха настанени в различни частни домове в Сува.
Акечи се бяха разположили в старите постройки на някакъв търговец на фасулено пюре. Тук войниците и началниците им си отпочиваха след многото дни на усилени сражения.
Един младеж, изглежда — синът на стопанина на къщата, се приближи и се обърна към Тошимицу:
— Няма ли да дойдете да се изкъпете, ваша чест? Всички самураи и дори пешаците вече са привършили с вечерята си.
— Не, ще почакам, докато си дойде Негово Височество.
— Той вече доста се забави тази вечер.
— Днес при господаря Нобунага има пиршество в чест на победата. Моят господар много рядко вкусва саке, но сега, изглежда, след всичките наздравици може да се е понапил.
— Мога ли да ви поднеса вечерята?
— Не, не. Ще почакам, докато видя, че се е прибрал. Съжалявам обаче, че така задържам госта ни. Защо не го заведете до банята?
— Да не би това да е пътуващият художник, който е тук от следобед?
— Точно така. Човекът, който се е свил самичък там в градината и гледа божурите. Изглежда малко отегчен. Защо не го повикате тук?
Младежът се оттегли и мина зад къщата. Пред тъмночервените, ярко разцъфнали божури, седеше Юшо. Бе прихванал коленете си с ръце и се взираше напред с празен поглед. След малко, когато Тошимицу влезе през портата, Юшо и младежът вече си бяха тръгнали.