— Оставих го да почака в моята стая.
— Наистина ли? Е, да отидем там тогава.
— Сигурно ще му стане неудобно, че идвате на крака при него. Ей сега ще ви го доведа.
— Не, не. Нашият посетител е човек с вкус. Не се налага да бъдем прекалено официални.
В залата на голямата къща за Мицухиде бе приготвена изискана вечеря. Той обаче седна в стаята на Тошимицу и хапна проста храна заедно с госта си.
След като поговори малко с Юшо, лицето му се проясни дори още повече. Разпита го за стиловете в живописта от времето на северната и южна династия Сун в Китай, обсъдиха художествените вкусове на шогуна Ашикага Йошимаса и достойнствата на живописната школа Тоса и стигнаха чак до стила Кано и влиянието на холандските художници. През време на целия разговор си пролича, че образоваността на Мицухиде съвсем не е за пренебрегване.
— Мислех си, че когато остарея, ще мога да се отдам на по-мирни занимания и дори да се опитам да порисувам. Може би бихте могли преди това да направите за мен един скицник с модели.
— Разбира се, господарю.
Юшо следваше стила на древния китайски художник Лиан Кяй. Напоследък бе създал собствена школа, независима от Кано и Тоса и накрая си бе извоювал име в света на изкуството. Когато Нобунага го покани да изрисува плъзгащите се прегради в Адзучи, той се престори на болен и отказа. В крайна сметка по-рано бе служил на рода Сайто, който Нобунага разгроми. Разбираемо бе нежеланието на художника да украси с четката си покоите на Нобунага.
Изразът „мек отвън, корав отвътре“ много добре подхождаше на нрава на Юшо. Той не можеше да се довери на правилата, според които живееше Мицухиде. Само една неправилна дума на Мицухиде би могла да пробие бента, който сдържаше чувствата му и да го тласне към нещо необмислено.
Тази нощ Мицухиде спа спокойно. Навярно това се дължеше на банята. Или на неочаквания и драг нему посетител.
Войниците бяха станали от сън преди изгрев-слънце, нахраниха конете, приготвиха припаси и сега чакаха да се появи господарят им. Тази сутрин щяха да се съберат в храма Ходжо, да напуснат Сува и да поемат за Кофу. После щяха да минат по крайбрежния път и да се завърнат като победители в Адзучи.
— Трябва да се приготвите бързо, господарю — обърна се Тошимицу към Мицухиде.
— Снощи спах чудесно, Тошимицу!
— Радвам се да чуя това.
— Когато Юшо си тръгне, предайте му моите най-добри пожелания и малко пари за из път.
— Но, знаете ли, когато днес сутринта станах и надникнах в постелята му, него вече го нямаше. Събудил се е заедно с войниците и е излязъл, преди да се е показало слънцето.
„Живот като неговия е за завиждане“, помисли си Мицухиде и погледна към утринното небе.
Сайто Тошимицу разви някакъв свитък.
— Оставил е това. Помислих, че може да е нещо забравено, но когато го разгледах отблизо, забелязах, че мастилото още не е изсъхнало. Тогава се сетих, че го бяхте помолили да ви направи скицник. Сигурно е останал да работи над него до сутринта.
— Какво? Значи не е спал ли?
Мицухиде хвърли поглед върху свитъка. Под утринното слънце хартията изглеждаше особено бяла. На нея имаше току-що изрисувано стръкче божур. Един надпис в ъгъла гласеше: „Покоят, той е най-възвишен.“
„Покоят, той е най-възвишен“, повтори си мълчаливо Мицухиде, като разви свитъка по-надолу и стигна до рисунка на голяма ряпа. До нея бе написано: „Да приемеш гост е благородно.“
Ряпата бе изрисувана с черно мастило, без никакво видимо усилие на четката. Ако се вгледаш отблизо в нея, можеше да доловиш уханието на пръст. От корена се подаваше едно-единствено листо, което сякаш преливаше от живот. С чудна непосредственост и безгрижие, дивата природа сякаш се присмиваше над благоразумието на Мицухиде.
Той продължи да развива свитъка, но на него нямаше нищо друго. По-голямата му част бе само празна хартия.
— Изглежда му е трябвала цяла нощ, за да направи тези две рисунки.
Тошимицу също бе впечатлен от свитъка и се наведе, да му се възхити заедно с Мицухиде. Неговият господар обаче не искаше да се взира повече него и помоли Тошимицу да го навие отново.
В този миг далеч в небето се чу звука на надута раковина. Беше знак от храма Ходжо, който призоваваше отрядите в целия град да се приготвят за път. На полето на някоя кървава битка тази раковина бе неописуемо страшна със своето печално бучене. Но в утрин като тази звукът й изглеждаше нежен и почти успокояващ.
Не след дълго Мицухиде бе на коня си. Също като планините на Кай тази сутрин, челото му бе безоблачно и върху него не падаше дори следа от сянка.
Книга седма
Десета година на Теншо