За миг Канбей спря да говори и огледа работниците. Тук-там хората шепнеха нещо помежду си.
— Груповите началници трябва добре да разбират своите подчинени. Не пропускайте тази възможност да кажете на Негово Височество какво точно желаете. Нека пет-шест от мъжете да дойдат като представители на останалите и гласно да изкажат недоволствата и исканията си. Ако са оправдани, желанията им ще бъдат изпълнени.
При тези думи напред излезе гол до кръста висок мъж с непокорен израз на лицето. С вид, сякаш се опитва да спечели подкрепата на насъбраното множество, той се изкачи до върха на дигата. Като видяха това, още трима-четирима работници се закатериха след него.
— Само тези хора ли ще ви представляват? — попита Канбей.
Щом приближиха до походното столче на Хидейоши, всички коленичиха на земята.
— Няма нужда да коленичите — каза им Канбей. — Днес Негово Височество открито ви кани да изкажете недоволството си. Дошли сте тук пред него като представители на всички, които работят на строежа, така че говорете свободно това, което мислите. От вас зависи дали работата ще бъде свършена навреме. Искаме да ни кажете причините за недоволството, което досега сте таили в себе си. Да започнем с дошлия пръв, човека отдясно. Хайде.
Тонът на Канбей звучеше примирително. Щом повторно ги подкани да говорят, един от петимата мъже най-сетне се обади.
— Добре тогава, ще ви се доверя и ще говоря, но не се сърдете, а? Първо на първо… е, ами… вижте какво…
— Говори.
— Ами, за всяка изнесена торба с пръст ни плащате по един шо ориз и сто мон и истината е, че като бедни селяни ние се радваме, дето сме си намерили работа. Обаче… всички смятаме, че тъй като сме прости работници, вие може и да се отметнете от думата си.
— Добре — обади се Канбей, — защо човек с добро име като господаря Хидейоши да се отмята от думата си? Срещу всяка предадена торба получавате белязана бамбукова пръчица, която на вечерта можете да размените срещу същинско заплащане, нали така?
— Да, ваше превъзходителство, пръчици получаваме, но всеки ден, дори да сме изнесли десет или двайсет торби, получаваме един шо кафяв ориз и сто мон. Останалото са военни разписки и купони за ориз, които, казват, ще можем да осребрим по-късно.
— Така е.
— И това ни тревожи, ваше превъзходителство. Каквото и да спечелим, в пари или в ориз, ще е добре за нас, но без него някой беден надничар като мене няма да успее да изхрани жената и децата си.
— А не са ли сто мон и един шо ориз много повече от това, което обикновено припечелвате?
— Не се шегувайте, ваше превъзходителство. Ние не сме коне или добитък. Ако цялата година работехме, като работим сега, скоро щяхме да грохнем. При все това се съгласихме да послушаме заповедта на Негово Височество и денонощно сме на работа. Можем да се трудим извънредно, но трябва да знаем, че ще получаваме необходимото, а после ще можем да пием саке, да изплатим дълговете си и да купим някоя нова дреха за жените. Щом обаче ни се дават само обещания, не може да работим с истинско желание.
— Трудно е да ви разбере вас човек. Войската на господаря Хидейоши винаги се е въздържала от насилие и не ви е причинила никаква вреда досега. От какво всъщност има толкова да се оплаквате?
Петимата работници се засмяха тъжно. Единият каза:
— Ние не се оплакваме, Ваше превъзходителство. Платете ни просто това, което сме заслужили. Не можем да напълним стомасите си със стари хартии и купони за ориз. И по-важното е: кой ще ни даде срещу тези хартии истински пари в деня, когато господарят Хидейоши загуби битката?
— Ако в това е въпросът, няма изобщо за какво да се тревожите!
— Но почакайте. Казвате, че ще победите и заедно с всички военачалници тук сте заложили живота си за тази победа. Аз обаче не бих дал и половината от онова, което имам, за такъв облог. Ей, всички вие! Не съм ли прав?
Размаха ръце от върха на бента, за да получи съгласието на хилядите работници. На мига се понесе одобрителен вик и морето от човешки глави се развълнува, докъдето поглед стига.
— И само от това ли се оплаквате? — попита Канбей.
— Да. Бихме искали това да се уреди преди всичко останало — отвърна мъжът.
Той бе обърнал поглед към тълпата за подкрепа, но не показваше и най-малка следа от страх.
— Няма да го бъде!