За първи път Канбей заговори с обичайния си глас. Начаса хвърли настрани бастуна, извади сабя от ножницата и разсече човека на две. Обърна се рязко към друг, който понечваше да избяга и посече и него. В същото време Рокуро и Кюемон, които бяха застанали зад Канбей, размахаха саби и сред пръски топла кръв довършиха останалите трима души.
Тримата разделиха работата си така, че работниците бяха покосени по-бързо, отколкото ако ги бе ударил гръм.
Вцепенени от неочакваността на станалото, стълпените хора утихнаха като трева в гробища. Недоволните гласове мигновено замлъкнаха. Тъй дръзките доскоро изражения по лицата се изгубиха. Останаха само хиляди пребледнели, сгърчени от страх устни.
Застанали над петте трупа, тримата самураи впиха яростни погледи в работниците. Още стискаха в ръце покритите с кръв саби.
Накрая Канбей се провикна с цялата ярост, която можеше да събере в гласа си:
— Тези петима, които ви представляваха — повикахме ги тук, чухме, каквото имаха за казване и им дадохме много ясен отговор. Обаче може и някой друг да иска да каже нещо.
Млъкна и зачака някой да се обади.
— Долу сред вас със сигурност има човек, готов да излезе тук. Кой ще е следващият? Ако има такъв, който иска да каже нещо от името на всички, сега има случая да говори!
За миг замълча, за да остави на хората време да размислят върху казаното. Страхът по безбройните лица започна да се заменя от съжаление. Канбей избърса кръвта от сабята си и я постави обратно в ножницата. Изражението му се разведри и той внимателно и с достойнство заговори на работниците:
— Виждам, че никой повече няма да излезе след предишните петима. Значи вие мислите по-иначе от тях. Ако съм прав, ще ви кажа, каквото имам за казване. Някой възразява ли?
Хилядите работници отвърнаха с глас на мъртъвци, които са се върнали от отвъдното. Никой не възразяваше. Никой нямаше намерение да се оплаква. Явно онези, които говориха по-рано, бяха подстрекавали всички да се бавят с работата. Сега останалите ще следват заповедите и ще се напрегнат здраво. Ще им прости ли Хидейоши?
Трите хиляди заговориха шумно един през друг, някои — шепнешком, други — с викове. Трудно можеше да се разбере кой какво казва. Чувствата на цялата тълпа обаче бяха общи.
— Сега тихо! — махна с ръка Канбей, за да ги умълчи. — Добре. Ето как мисля, че трябва да бъде. Няма да ви говоря сложни работи, само ще ви кажа, че ще е най-добре бързо и без ропот да започнете да работите заедно с жените и децата си под началството на военните на Негово Височество. Проявите ли леност или алчност, само ще забавите идването на деня, който всички очаквате. Войската, която прати господарят Нобунага, няма да бъде разбита от Мори. Колкото и голяма да е областта, която те владеят, тя е обречена да падне. И не защото Мори са слаби, а защото така повеляват времената, в които живеем. Разбирате ли ме?
— Да — отвърнаха хората.
— Е, ще се заловите ли тогава за работа?
— Ще работим. Наистина ще работим!
— Добре!
Канбей закима доволно и се обърна към Хидейоши.
— Чухте какво казаха работниците, господарю. Няма ли да проявите към тях щедрост този път?
Изглеждаше, сякаш почти се застъпва за множеството.
Хидейоши се изправи. Нареди нещо на Канбей и на двамата служители, които бяха коленичили пред него. На часа отнякъде излязоха войници, които носеха на гръб нещо, прилично на тежки чували с монети — цял куп сламени чували с монети.
Канбей се обърна към обзетите от страх и съжаление работници и каза:
— Вината наистина не е ваша. Вие всички сте в окаяно положение. Двама-трима размирници са ви заблудили и излъгали. Така реши господарят Хидейоши и за да продължите да работите, без да ви притискат други грижи, той заповяда да ви възнаградим предварително за усилията. Вземете това, което ви се дава, благодарете за него и бързо се връщайте на работа.
Войниците получиха нареждане, чувалите до един бяха отворени и от тях като река се изсипаха монети, които почти застлаха върха на дигата.
— Вземете и вървете. Но само по една шепа на човек.
Думите му бяха съвсем ясни, но работниците още се колебаеха дали да пристъпят напред. Шепнеха си и се оглеждаха един другиго, а планината от монети все така оставаше на мястото си.
— Най-бързият ще спечели най-много! После да не се оплаквате, че парите свършили. Всеки ще получи по шепа, тъй че който се е родил с големи ръце, може да се смята за щастливец, а който има малки, не трябва да пуска нищо да му мине между пръстите. Да не се объркате и да останете с празни джобове. И после се връщайте на работа.
Колебанията на работниците се разсеяха. Добре разбираха, че Канбей, сега усмихнат и закачлив, говори истината. Тези от първите редици се спуснаха към купчините с монети. Поколебаха се за миг, сякаш стреснати от вида на толкова много пари, но щом първият сграбчи една шепа и се дръпна настрани, от тълпата се чу хор от радостни възгласи. Звучеше почти като победна песен.