— Не приемам оправдания! — сряза го Нобунага. — Всичко да се изхвърли! За угощението тази вечер пригответе нещо друго!
И без дума повече си тръгна.
За малко Мицухиде остана да стои мълчаливо, почти сякаш краката му се бяха вдървили. В този миг се появи някакъв вестоносец, който му подаде писмо. То съдържаше нареждане веднага да свика своите отряди и да се отправи към западните области.
Служителите на Акечи събраха многобройните хубави ястия, които бяха приготвили за Иеясу и ги изнесоха през задната врата. Изхвърлиха ги в рова, досущ както биха изхвърлили боклук или умряло куче. Само черната вода стана свидетел на сълзите им.
През нощта жабите край жилището на Мицухиде шумно крякаха. „За какво си се разтъжил?“, питаха сякаш те. Дали изразяват съчувствие или се присмиват на неговата глупост? Зависи с какви уши човек ги слуша. Мицухиде бе наредил да не пускат никого и сега седеше сам в една голяма и празна стая.
Макар лятото да беше едва в началото си, в мрака тихо повяваше разхлаждащ, нежен ветрец. Мицухиде бе ужасно бледен. Космите по неговите слепоочия сякаш настръхваха при всяко потрепване в пламъка на свещта. Тревогата ясно личеше по рошавината на косата и по неестествения цвят на лицето му.
Накрая бавно вдигна своята, както я наричаше Нобунага, „тиквена глава“ и насочи поглед към притъмнялата градина. В далечината между дърветата се виждаха пламъците на многобройни лампи. Празненството в крепостта започваше от тази нощ.
„Да тръгна ли веднага, както ми наредиха?, запита се Мицухиде. Или ще е по-добре да отида в крепостта да поднеса почитанията си на гостите?“ Такива положения винаги го бяха обърквали. Обикновено ясният му ум сега бе толкова помътнял от умората, че трябваше да напрегне мисълта си, за да не допусне някоя грешка.
Въпросът го затрудни дотолкова, че колкото и да размисляше, не можеше да реши как да постъпи. Огорчението от станалото се изля в неволна тъжна въздишка. „Има ли на този свят друг някой, когото да е толкова трудно да разбереш?, запита се той. Как трябва да постъпва човек, за да угоди на господар като моя? Никак не е лесно да го видиш доволен.“
Ако бе в състояние да забрави своя дълг на служителско покорство, сигурно би упрекнал Нобунага. Съдната способност на Мицухиде бе далеч над средната и той, само защото този човек бе негов господар, се предпазваше и всъщност — боеше от това да не одобрява постъпките му.
— Цумаки! Цумаки! — извика Мицухиде и погледна към плъзгащите се врати от двете му страни. — Денго? Денго, там ли си?
Но мъжът, който в крайна сметка отвори вратата и застана с поклон пред него, не беше нито Денго, нито Цумаки. Бе един от личните му служители, Йомода Масатака.
— И двамата са заети да изхвърлят храната, която щяхме да употребим за угощението. Освен това трябва да се готвим бързо и за път.
— Елате с мен в крепостта.
— В крепостта ли? Вие отивате в крепостта, така ли?
— Мисля, че съм длъжен, преди да заминем, да се сбогувам с господаря Нобунага и да му поднеса за последно почитанията си. Приготви се.
Мицухиде бързо се изправи и отиде да се облича. Изглежда бързаше, за да не се изпари решимостта му за действие.
Масатака изглеждаше озадачен.
— Когато тази вечер ви попитах, какво ще желаете да направите, си мислех, че тъкмо по тази причина може да поискате да отидете до крепостта. Но внезапното нареждане на Негово Височество не ни остави време за нищо. Освен това, тогава казахте, че ще си тръгнем, без да поднасяме почитания на господарите Нобунага и Иеясу. Сега всички служители и прислужници са заети да почистват кухните. Бих ли могъл да ви помоля да почакате за минута?
— Не, не. Нямам нужда от много придружители. Ти ще си ми достатъчен. Доведи ми коня.
Мицухиде тръгна към изхода. В стаите, през които мина, нямаше нито един служител. Последваха го само двама-трима оръженосци. Щом обаче прекрачи прага, веднага забеляза малки групички от служители, които разговаряха тихо в сянката на дърветата и конюшните. Съвсем естествено, всички те бяха разтревожени, че така внезапно са ги освободили от отговорността за угощението и още същия ден получиха нареждане да се отправят на запад.
Очите им бяха пълни със сълзи на огорчение и те не се уморяваха да изразяват негодуванието си. Също като излято върху жарава масло, недоволството им срещу Нобунага, което се бе засилило от времето на похода в Кай, сега намираше повод да се разгори особено силно.