— Само заради това си е заслужавало да дойдем дотук.
— Най-вече искам да се срещна с игумена на Йокава. Това е единствената ми цел.
— Смея да кажа, че той сигурно ще се изненада да ви види.
— Ако го бях поканил в крепостта Сакамото, щяха да плъзнат подозрения. Трябва да се видим насаме. Уредете нещата, Генемон.
— По-вероятно е да ви познаят в подножието на върха, отколкото на самия връх. Много неприятно ще е, ако по селата се разчуе, че господарят Мицухиде е излязъл да се разхожда някъде насам. Поне до Хийоши ще е добре да заметнете лицето си с качулката.
Мицухиде покри главата си така, че се виждаше само устата му.
— Дрехите ви са съвсем обикновени, а седлото ви е като на прост войник. Надали някой ще си помисли, че сте господарят Акечи Мицухиде.
— Но ако се отнасяте към мен така почтително, хората веднага ще заподозрат нещо.
— За това не бях помислял — засмя се Генемон. — Отсега нататък ще внимавам повече, но моля да не ми се сърдите, ако съм неучтив.
В подножието на връх Хиеи от две-три години напредваха възстановителни работи и улиците на Сакамото постепенно си връщаха предишния вид. Когато двамата ездачи прекосиха селото и завиха по пътеката, която водеше към храма Енряку, утринното слънце накрая огря водите на езерото.
— Какво ще правим с конете, когато тръгнем да се качваме пеш? — попита Генемон.
— На мястото на старото светилище са построили ново. Трябва наблизо да има селски къщи. Ако ли не, ще можем просто да ги оставим при някой от прислужниците в самия храм.
Някакъв самотен ездач пришпорваше коня си, за да ги настигне.
— Да не би някой да ни търси? — зачуди се Генемон с известна загриженост.
— Сигурен съм, че ако е зад нас, трябва да е Мицухару. Вчера изглежда искаше да ми попречи да дойда тук.
— Добросърдечие и искреност като неговите рядко се срещат у хората в наше време. Почти прекалено добър е за самурай.
— Точно Мицухару е, както и предполагах.
— Изглежда има намерение да ви спре, господарю.
— Е, каквото и да каже, няма да го отпращам. Може пък да не се опита да ми попречи. Ако бе така, сигурно щеше да сграбчи моя кон за юздите още на портата на крепостта. Вижте, и той е облечен като за планина.
В крайна сметка, преди да излезе от крепостта, Мицухару промени решението си. Сметна, че най-добре ще е да не се противопоставя на Мицухиде, а по-скоро да отиде с него и да го предпази от възможна грешка.
Настигна коня на братовчед си и му се усмихна широко.
— Много бърз сте за мен, господарю. Тази сутрин направо ме стреснахте. Не предполагах, че ще тръгнете толкова рано.
— Аз пък не мислех, че ще искаш да дойдеш с мен. Ако се бяхме уговорили снощи, нямаше да препускаш така подире ни.
— Грешката е моя. Дори и преоблечен, все пак смятах, че с вас ще бъдат поне още десетина души, които да носят храна и постелки. А и не очаквах да яздите толкова бързо.
— Бих искал да е така, но това не е обикновен излет — отвърна Мицухиде. — Единствената цел на днешното пътуване е да се помоля за онези, които преминаха преди години през пламъците на ада и да устроя поне една възпоменателна служба в тяхна памет. Не съм и помислял да взимам със себе си хубаво саке или ястия.
— Вчера може да съм казал нещо обидно за вас, но това е просто понеже съм предпазлив по природа. Не исках да направите нещо, което може да бъде разбрано криво в Адзучи. Като се вземе предвид как сте облечен и че намерението ви е да почетете паметта на мъртвите, дори и да чуе за това, господарят Нобунага, сигурен съм, няма да има в какво да ви упрекне. В интерес на истината, въпреки че живея в крепост, която е така близо до Сакамото, не съм ходил нито веднъж на върха. Ето защо сметнах днешния ден за добра възможност да посетя светилищата. Е, Генемон, водете.
Мицухару пришпори коня си и като вървеше успоредно с Мицухиде, продължи да поддържа разговора, сякаш от страх да не би братовчед му да се отегчи. Приказваше за растенията и цветята, които виждаха покрай пътя, обясняваше навиците на различните птици, които различаваше дори само по гласовете им и изобщо проявяваше загрижеността на добра болногледачка, която се опитва да разтуши своя болен.
Мицухиде не можеше да не отвърне на такава искрена проява на привързаност. Но докато Мицухару говореше само за природата, неговият собствен ум, дали спи, будува или просто държи четка за рисуване, бе погълнат от човешките дела. Живееше сред хората, между враждуващи демони и пламъци от гняв и завист. Макар над планината да се носеше песента на кукувица, горещата кръв, която пареше в слепоочията му откакто си тръгна от Адзучи, още не се беше охладила.