Докато изкачваше връх Хиеи, сърцето на Мицухиде дори за миг не намери покой. Колко пусто изглежда сега това място в сравнение с някогашното си благоденствие. По пътя покрай река Гонген към Източната пагода тримата не видяха и следа от жива душа. Само песента на птиците оставаше същата. От древни времена върхът се бе прочул като обиталище на редки птици.
— Не виждам и един монах — каза Мицухиде, застанал пред някакъв разрушен храм. Размерът на причинените от Нобунага разрушения направо го изненадваше. — Няма ли поне един жив човек на този връх? Нека погледнем в главния храм.
Изглеждаше съвсем разочарован. Може би бе очаквал, въпреки победата на Нобунага, да види на този връх признаци за възродената сила на монасите-воини.
Когато обаче най-сетне стигаха до мястото на някогашния храм и зала за беседи, там нямаше нищо освен купчини пепел. Само около стария манастир бяха издигнати прости хижи. От тях се носеше мирис на тамян и Генемон отиде да види кой е там. Завари петима планински отшелници да седят край гърне с оризова каша, която вреше на огъня.
— Казаха, че игуменът на Йокава не е тук — предаде Генемон.
— Щом него го няма, дали не можем да се срещнем с някой книжник или старейшина от старо време?
Генемон отиде повторно да попита, но отговорът му не беше насърчаващ.
— Изглежда на върха няма такъв човек. Не им е позволено да се връщат без изричното разрешение на Адзучи или управителя на Киото. Освен това и досега законът не признава постоянни жилища на този връх, освен за ограничен брой монаси.
— Законът си е закон — каза Мицухиде, — но вярата не е пламък, който да може да угасиш с вода. Като си помисли човек, старейшините най-вероятно са ни сметнали за войници от Адзучи и са се скрили. Игуменът и оцелелите старейшини сигурно са сега тук. Обяснете на тези хора, че не трябва да се боят от нас, Генемон, и ги попитайте отново.
Служителят понечи да се отдалечи, но Мицухару се обърна към Мицухиде:
— Ще отида аз. Генемон има навик да задава въпросите си така сурово, че надали ще му кажат още нещо.
Докато чакаше Мицухару обаче, Мицухиде срещна някого, когото изобщо не бе очаквал да види тук.
Мъжът бе облечен в зеленикавокафяво наметало и расо със същия цвят. Носеше тесен бял панталон и сламени сандали. Минаваше седемдесетте, но устните му бяха червени като на младеж. Веждите пък се открояваха чисто бели. Приличаше на жерав в монашески дрехи. С него вървяха двама прислужници и дете.
— Господарю Мицухиде? Е, изобщо не очаквах да ви срещна тук. Чух, че сте в Адзучи. Какво ви води днес на този опустошен връх?
Не говореше като старец; гласът му отекваше съвсем ясно, а устата непрекъснато се усмихваха.
Мицухиде, напротив, беше този, който изглеждаше объркан. Острият поглед в очите на стареца сякаш го смути и той отвърна колебливо:
— Доктор Манасе, нали? От няколко дни съм в крепостта Сакамото и си помислих, че малко разходка из планината може да ме поосвежи след този мрачен дъждовен сезон.
— За ума и тялото няма по добро лекарство от прочистването на чи. Хубаво с човек да се разхожда сред природата и да усеща връзката си с нея. От пръв поглед личи, че напоследък сте били преуморен. За да се лекувате ли се връщате в областта си? — попита докторът.
Очите му се свиха като иглички. По някаква причина за Мицухиде бе невъзможно да заблуждава някого с такива очи. Манасе лекуваше от времето, когато шогун беше Йошитеру, бащата на Йошиаки. Двамата с Мицухиде не се бяха срещали от доста време, но в Адзучи прочутият лекар бе доста чест посетител. Нобунага често го канеше да му гостува за чайни церемонии и го викаше незабавно винаги, когато се разболее. Имаше му повече доверие, отколкото на собствените си лекари.
Нравът на Манасе обаче бе такъв, че той не обичаше да става човек на никой властник. Живееше в Киото и пътуването до Адзучи, въпреки доброто му здраве, бе за него бреме.
Мицухару се върна, без да е стигнал до хижата. Генемон бе изтичал да го повика обратно.
— Случайно срещнахме един човек и положението стана неудобно — прошепна му той, докато крачеха назад.
Щом обаче позна Манасе, Мицухару с охота се включи в разговора. Явно от дълго време бе в приятелски отношения с лекаря.
— Каква приятна изненада! Та това е доктор Манасе. Винаги изглеждате по-здрав от мъж в разцвета на силите си. Днес ли пристигате от Киото? На излет в планината ли сте дошли?
Манасе обичаше да разговаря и сега се радваше на познатите, които е срещнал.
— Всяка година през пролетта или в началото на лятото се изкачвам на връх Хиеи. После правя същото наесен. Знаете ли, тук трябва да растат още много непознати за нас лечебни треви.