Мицухиде се обърна в постелята. Макар по това време на годината нощите да бяха къси, на него му се струваше, че утрото се бави необичайно дълго. Тъкмо дишането му се бе вече успокоило и той изведнъж отново отметна завивките и стреснат седна в леглото.
— Има ли някой? — извика към стаята на оръженосците.
Някъде далеч се отвори плъзгаща се врата. Оръженосецът, който пазеше нощна смяна, влезе тихо и се просна по очи на пода.
— Кажи на Матабей да дойде веднага тук — заповяда Мицухиде.
Всички в самурайските стаи спяха, но тъй като господарят бе пратил предния ден хора в Камеяма, служителите не знаеха кога самият той ще потегли на поход и бяха напрегнати. Всеки си бе легнал тази вечер с дрехи за път до възглавницата.
— Викали сте ме, господарю.
Йомода Матабей бързо се появи. Беше един от младите здравеняци, които на времето привлякоха погледа на Мицухиде и бяха взети на служба при него. Господарят му направи знак да се приближи и прошепна някаква заповед в ухото му.
При това, което чу, по лицето на младежа се изписа силна възбуда.
— Тръгвам веднага! — отвърна той, готов с цената на всичко да оправдае възложеното доверие.
— Ще те познаят като самурай на Акечи, така че върви бързо, преди да се е съмнало. И внимавай да не допуснеш някоя глупава грешка.
Матабей тръгна, когато до зазоряване оставаше още известно време. Едва сега Мицухиде успя да заспи истински. Противно на навиците си не напусна стаята, преди да се е развиделило напълно. Много от служителите му предполагаха, че рано този ден ще потеглят за Камеяма и вече очакваха такава заповед. Бяха твърде изненадани да открият, че господарят им спи до толкова късно.
Някъде по пладне в залата се чу ведрият глас на Мицухиде.
— Вчера цял ден се разхождах в планината и през нощта спах така добре, както не бях спал от дълго време насам. Може би затова днес се чувствам толкова бодър. Настинката изглежда напълно ми е минала.
Служителите се спогледаха с радостни погледи, сякаш сами са се оправили от някаква тежка болест.
— Тази вечер, през втората половина на Часа на петела, ще тръгнем от Сакамото. После пресичаме река Ширакава, минаваме през северно Киото и се връщаме в Камеяма. Дотогава пригответе всичко необходимо за път.
До Камеяма щяха да го придружат повече от три хиляди воини. Вечерта наближаваше. Мицухиде облече дрехи за път и отиде да потърси Мицухару.
— Тръгвам за западните области и нямам представа кога ще се върна оттам. Бих искал тази вечер да седнем да вечеряме заедно с теб, жена ти и децата.
Така, преди Мицухиде да замине, всички се събраха отново в семеен кръг.
Най-възрастният човек на масата бе своенравният чичо на Мицухиде — Чокансай. Преди време той бе положил монашески обет. Тази година навършваше шестдесет и шест, но здравето му оставаше безупречно. Обичаше много да пуска шеги. Седна до седемгодишния син на Мицухару и започна добродушно да се закача с него.
Общителният старец обаче бе единственият, който остана весел от началото до края на вечерта. Той дори не подозираше за подводните скали, които застрашават рода Акечи и просто бе поверил своите оставащи години живот на един кораб, който, струваше му се, се носи по пролетно и все така безметежно на вид море.
— Тук е така хубаво, сякаш вече съм се върнал у дома. Подай тази чаша на Мицутада, дядо.
Мицухиде вече бе пресушил две-три чаши и сега протегна поредната към Чокансай, който на свой ред я връчи на Мицутада.
Мицутада бе началник на крепостта Хачиджо и днес тъкмо бе пристигнал. Беше най-младият от тримата братовчеди.
Изпи сакето и като се протегна към Мицухиде, му подаде чашата. Съпругата на Мицухару вдигна бутилката, за да му налее отново и тъкмо в този миг ръката на Мицухиде стреснато затрепери. Обикновено не бе от тези, които ще се смутят от някакъв шум, но сега някой от войниците заудря барабан пред портите на крепостта и кръвта сякаш се отдръпна леко от лицето му.
Чокансай се обърна към Мицухиде и каза:
— Скоро ще е Часът на петела. Това трябва да е за вашите отряди, за да се съберат в строя.
Настроението на Мицухиде изглежда помръкна още повече.
— Знам — каза той с горчив глас и пресуши последната си чаша.
След кратко време вече бе на седлото. Под бледите нощни звезди трите хиляди мъже напуснаха крепостта край езерото. Извитата им редица се изгуби в полите на Шимейгатаке. Бе вечерта на двадесет и шести.