Мицухару наблюдаваше тяхното отпътуване от върха на крепостната кула. Щеше да събере служителите си от Сакамото и сам да се присъедини към главната войска по-късно, в Камеяма.
Отрядите на Мицухиде продължиха да вървят напред. Точно в полунощ мъжете заобиколиха Шимейгатаке и от южната му страна видяха заспалия Киото.
За да пресекат река Ширакава, трябваше да се спуснат по склона на връх Урию и да излязат на пътя южно от храма Ичиджо. Досега се бяха катерили все нагоре, а оттук нататък започваха да слизат.
— Починете си!
Мицутада предаде заповедта на Мицухиде на отрядите.
Мицухиде също слезе от седлото за кратка почивка. Ако беше ден, щеше да може да види какво става по улиците на столицата. Сега обаче очертанията на града бяха потънали в мрак и в него се различаваха само покривите на големите храмове и пагоди и течението на реката.
— Не ни ли е настигнал още Йомода Матабей?
— Не съм го виждал от снощи. Да не сте го пратили с някакво поръчение, господарю?
— Точно така.
— Къде е отишъл?
— Скоро ще разберете. Ако се върне, пратете го при мен. Дори и вече да сме на път.
— Да, господарю.
В този миг Мицухиде млъкна и погледът му отново затърси нещо между черните покриви на столицата. Може би защото нощната мъгла се поразреди или понеже очите му привикнаха с тъмнината, той постепенно успя да различи отделните постройки в града. Най-ясно се забелязваха белите стени на двореца Ниджо.
Естествено, това ярко петно веднага привлече взора на Мицухиде. Там бе отседнал синът на Нобунага, Нобутада. Там бе също и Токугава Иеясу, напуснал преди няколко дни Адзучи и пренесъл се в столицата.
„Господарят Иеясу може вече и да си е тръгнал“, помисли си Мицухиде.
Най-сетне се изправи бързо и с това накара всичките си военачалници да скочат на крака.
— Да вървим. Коня ми!
Недоумение се разпростря между неговите подчинени като вълна, предизвикана от внезапния пристъп на неспокойния му ум. През последните няколко дни често се беше отделял от служителите си и се бе държал повече като отшелник, отколкото като водач на самурайски род.
Макар да им бе трудно да намират пътя си в тъмното, войниците, които следваха Мицухиде, постепенно се спуснаха и наближиха покрайнините на столицата. Бяха наобиколили своя господар и с викове си сочеха един другиму пътя.
Щом редицата от три хиляди мъже и коне стигна до река Камо и спря за миг там, войниците всички се обърнаха и погледнаха назад. Мицухиде направи същото — по червените вълни на реката разбра, че утринното слънце изгрява над планинското било зад тях.
Офицерът, който отговаряше за храненето на войската, се приближи до Мицутада и го попита дали ще закусват.
— Тук ли ще посрещнем деня или ще продължим до Нишиджин?
Мицутада се канеше да попита Мицухиде какви са намеренията му, но в същия миг Йомода Масатака спря коня си до този на господаря. Двамата се загледаха съсредоточено към Ширакава, която бяха прекосили. Мицутада изчака, за да не прекъсва разговора им.
— Това Матабей ли е, Масатака?
— Изглежда, да.
Мицухиде и Масатака гледаха към един конник, който бързо приближаваше към тях през утринната мъгла.
— Матабей.
Мицухиде махна на мъжа, когото бе очаквал и се обърна към военачалниците наоколо си:
— Тръгнете напред и прекосете реката. След малко ще дойда и аз.
Предните редици вече бяха нагазили в плитката Камо и стигаха чак до отсрещния бряг. Останалите се пълководци отдалечиха от Мицухиде и конете им завдигаха бели пръски пяна в бистрата вода. Един по един пресякоха течението.
Мицутада се възползва от случая да попита:
— Къде ще закусим? Дали ще е удобно да спрем в Нишиджин?
— Трябва всички вече да са огладнели, но не бива да спираме в очертанията на града. Нека първо стигнем до Китано — отвърна Мицухиде.
На около петдесет разкрача Йомода Матабей слезе от седлото и омота поводите на коня си около някакъв в забит реката кол.
— Мицутада и Масатака, вие също прекосете реката и изчакайте на другия бряг. Ще дойда скоро.
След като и тези двамата се бяха отдалечили на известно разстояние, Мицухиде се първи път се обърна с лице към Матабей. Направи му знак с очи да се приближи още.
— Да, господарю.
— Какво става в Адзучи?
— Това, което ви е съобщил по-рано Амано Генемон, изглежда е съвсем вярно.
— Изпратих повторно теб, за да имам точни сведения за заминаването на господаря Нобунага на двадесет и девети за столицата. Исках да знам колко души ще вземе със себе си. Няма смисъл да ми казваш, че предишните сведения били верни. Кажи ми ясно — такова ли е числото на хората?