— Сигурно е, че ще тръгне от Адзучи на двадесет и девети. Не можах да науча имената на военачалниците, които ще го придружават, но стана ясно, че с него ще са четиридесет-петдесет оръженосци и лични прислужници.
— А къде ще отседне в столицата?
— В храма Хоно.
— Какво?! Хоно ли?
— Да, господарю.
— Не в двореца Ниджо?
— Според всички сведения ще нощува в Хоно — отвърна недвусмислено Матабей, за да не бъде смъмрен отново.
Светилището на Бога на огъня
В самата среда на кирпичената ограда имаше голяма врата, а всеки от по-малките вътрешни храмове имаше своя стена и вход. Цялата борова гора бе сякаш грижливо пометена и приличаше на градина за дзен-съзерцание. Птичата песен и слънчевата светлина, която минаваше през клоните, правеха всичко да изглежда още по-спокойно.
След като вързаха конете си, Мицухиде и неговите служители изядоха приготвената за закуска и обед храна. Макар да бяха възнамерявали да закусят край река Камо, в крайна сметка изчакаха, докато пристигнат в Китано.
Войниците носеха припаси за един ден — проста храна от сурово бобено пюре, мариновани сливи и кафяв ориз. Не бяха яли от снощи и сега с наслада преглъщаха.
Трима-четирима монаси от близкия храм Мьошин разпознаха в хората служители на рода Акечи и ги поканиха в храмовия двор.
Мицухиде седеше на едно походно столче под сянката на завесата, която неговите служители бяха разпънали. Беше свършил да се храни и сега диктуваше писмо на секретаря си.
— Свещениците от храма Мьошин… та те са най-подходящите вестоносци! Повикайте ги! — нареди той на един оръженосец.
Щом монасите пристигнаха, Мицухиде им повери току-що написаното от неговия секретар писмо.
— Моля ви, ще занесете ли това бързо в дома на поета Шоха?
После веднага стана и се приближи към коня си.
— Боя се, че нямам много време за това пътуване — додаде той, като се обърна към монасите. — Ще трябва да се откажа от срещата с вашия игумен. Поздравете го от мен, ако обичате.
Започна да става горещо. Пътят за Сага бе необикновено сух и копитата на конете вдигаха във въздуха облаци прах. Мицухиде яздеше мълчаливо и с присъщата си предпазливост прехвърляше през своя ум някакъв план. Обмисляше осъществимостта му, възможните последствия и вероятността от провал. Също като конската муха, която колкото и да пъдиш, все се връща на старото място, сега Мицухиде не можеше да прогони мисълта за това от главата си. Някакъв зъл дух го бе завладял и изпълваше цялото му тяло с отрова. Вече бе загубил способност да разсъждава трезво.
През всичките четиридесет и четири години на своя живот той никога не бе разчитал изцяло само на собствения си ум. Правеше това за първи път сега. Макар да имаше всички основания да не се доверява на решението, което е взел съвсем сам, нещо отвътре го подтикваше да постъпи тъкмо по този начин. „Не съм допускал и най-малка грешка“, каза си Мицухиде. Никой не може да заподозре какво се таи в ума му.
Докато бяха в Сакамото, още се колебаеше: да продължи ли с осъществяването на това, което е намислил или да се откаже от него. Тази сутрин обаче, щом чу последните новини, косата му се изправи. Реши окончателно, че сега е времето да се действа и че този сгоден случай му е пратен право от небето. Нобунага, придружаван само от четиридесет-петдесет лековъоръжени мъже, е отседнал в храма Хоно в Киото. Духът, обзел Мицухиде, му шепнеше, че това е възможност, каквато се предоставя само веднъж.
Неговото решение не се роди от само себе си, а по-скоро бе предизвикано от външните обстоятелства. Хората обичат да се самоубеждават, че животът и постъпките им се направляват от тяхната собствена свободна воля. Суровата истина обаче е, че към действие всъщност ги подтикват независещи от тях събития. Макар Мицухиде да вярваше, че небето е на негова страна в сегашното му начинание, някъде в него, докато яздеше по пътя за Сага, се загнезди и страхът, че същото това небе може да реши да го осъди за стореното.
Пресякоха река Кацура и на вечерта, тъкмо когато слънцето се скриваше зад хоризонта, пристигнаха в крепостта Камеяма. Предизвестени за завръщането на господаря си, гражданите на Камеяма го посрещнаха с големи огньове, които осветиха нощното небе. Със своето мъдро управление той си бе спечелил тяхната обич.
Дните, които Мицухиде прекарваше за една година със семейството си, можеха да се изброят на пръстите на едната ръка. През време на дълги походи се случваше две или три години да не се прибира у дома. Ето защо редките мигове, когато си бе в къщи, бяха белязани от радостта да се види със съпругата и децата и да се почувства съпруг и баща.