Токугава Иеясу, който сега е в Осака, е хитър и знае как да се грижи за себе си. Веднага щом разбере, че Нобунага е мъртъв, отношението му към Мицухиде ще зависи изцяло от това, което ще може да му предложи. Без съмнение Хосокава Фуджитака в първия миг ще се разгневи, но синът му е женен за дъщерята на Мицухиде и те от дълги години са близки приятели. Няма да му е трудно да се примири със станалото.
Всичко в Мицухиде бушуваше. Главата му се наля с кръв и той отново се почувства млад и силен. Тенгу се обърна на друга страна и Мицухиде простена.
— Господарю? — извика от съседната стая Шоха и се изправи в постелята си. — Какво има, господарю?
Мицухиде чу въпроса, но нарочно не му отговори. Шоха бързо заспа отново.
Кратката нощ скоро свърши. Веднага щом стана от сън, господарят се сбогува с останалите и докато гъстата утринна мъгла още обгръщаше планината, слезе в подножието й.
На тридесетия ден от месеца Мицухару пристигна в Камеяма и се присъедини към отрядите на Мицухиде. От цялата област прииждаха хора на рода Акечи, които увеличаваха числеността на вече значителната войска от Сакамото. Градът под крепостта гъмжеше от народ и коне, на всяка пресечка се трупаха коли с военни припаси и улиците бяха станали почти непроходими. Слънцето светеше ярко, сякаш лятото е вече в разгара си; дюкяните бяха пълни с оръженосци, които все спореха за нещо с препълнени с храна уста; навън пешаците се провираха между волските коли и си подвикваха. По улиците мухите жужаха и се трупаха на рояци около конските и волски изпражнения.
— Добре ли си сега със здравето? — попита Мицухару братовчед си.
— Както виждаш — усмихна се Мицухиде.
Бе много по-мек в държанието си, отколкото в Сакамото, а лицето му си беше възвърнало предишния здрав цвят.
— Кога мислиш да тръгнеш?
— Реших да поизчакам още малко, до първия ден на шестия месец.
— Ами Адзучи?
— Пратих вест дотам, но господарят Нобунага, мисля, е вече в Киото.
— Според съобщенията е пристигнал благополучно там снощи. Господарят Нобутада е отседнал в храма Мьокаку, а господарят Нобунага — в Хоно.
— Да, чух за това — каза Мицухиде и млъкна.
Изведнъж Мицухару стана на крака.
— Отдавна не съм виждал жена ти и децата. Може би да отида да ги поздравя.
Мицухиде се загледа подир братовчед си. След миг доби такова изражение, сякаш не успява да си поеме въздух.
През две врати служителят на Мицухиде Сайто Тошимицу се съвещаваше с останалите военачалници. Разглеждаха военните карти и обсъждаха плановете за похода. Излезе от стаята, за да попита за нещо Мицухиде.
— Преди нас ли ще наредите да тръгне за Санин обозът с припасите?
— Обозът ли? Хм… няма нужда да го пращаме предварително.
Неочаквано вътре надникна чичото на Мицухиде, Чокансай, който бе пристигнал току-що заедно с Мицухару.
— Хей, няма го тук. Къде отиде господарят на Сакамото? Някой тук да знае?
Огледа се с ококорени очи. Макар и толкова възрастен, с изражението си можеше почти да умори от смях околните. Това, че пълководците се канеха да потеглят на поход, не пречеше на Чокансай да е все така ведър както обикновено. Тръгна в друга посока, но щом случайно попадна в женските стаи на вътрешното укрепление, жените и многобройните им деца всички се скупчиха наоколо му.
— Охо, дошъл е нашият чичо-шегобиец! — завикаха малките.
— Как дойде дотук, чичо?
Опита се да седне, но веселата глъч наоколо му не стихваше.
— Ще останеш ли до довечера?
— А обядва ли вече, чичо?
— Вдигнете ме на ръце, чичо!
— Изпей ни някоя песен!
— Изтанцувай нещо!
Скачаха по скута му. Искаха да си играят с него. Дърпаха го за дрехите. Гледаха с любопитство в ушите му.
— Чичо! Имаш косми в ушите!
— Един, два.
— Три, четири.
Момиченцата припяваха броя и дърпаха един по един космите, а пък едно момченце го яхна през гърба и наведе старата му глава надолу.
— Хайде да си играем на конче!
Без да възрази, Чокансай тръгна на четири крака. Щом неочаквано кихна, момченцето падна от гърба му. Придворните дами и прислужниците се разсмяха така, че се хванаха за коремите.
Смехът и шумотевицата не спряха дори с падането на нощта. Женските стаи бяха толкова различни от тази на Мицухиде, колкото покритата с цветя поляна напролет от заснежения зимен хълм.
— Сега, когато вече си на толкова години, чичо — обади се Мицухару, — ще ти бъда благодарен, ако останеш тук да се грижиш за семейството, вместо да идваш заедно с нас на поход. Мисля да съобщя това на господаря.
Чокансай погледа племенника си и се засмя.