— Сега, след като те вече знаят, не мога да кажа нищо.
Изведнъж Мицухиде пристъпи напред и сграбчи с лявата ръка братовчед си за яката.
— Значи не? — попита той.
Разтресе Мицухару с ужасяваща сила. Десницата му стисна дръжката на кинжала.
— Или да?
При всяко разтърсване вратът на Мицухару се огъваше, сякаш костите му са се стопили. По лицето му се стичаха сълзи.
— Сега вече не може да става дума за „да“ или „не“. Не знам обаче какво би станало, ако бяхте ме посветили в плана си преди останалите, господарю.
— Значи си съгласен, така ли? Ще ми помагаш ли?
— Двамата с вас сме две тела, но сме като един човек. Умрете ли вие, аз няма да искам да живея повече. Отвън погледнато сме господар и служител, но имаме общ корен и обща кръв. Досега сме живели заедно и каквато и да е съдбата ви, аз естествено съм решен да я споделя.
— Не се бой, Мицухару. Ще бъде всичко или нищо, но аз усещам, че победата ни е сигурна. Ако успеем, няма да управляваш незначителна крепост като Сакамото. Обещавам ти това. Най-малкото, ще си втори по власт след мене и ще владееш много на брой области!
— Какво! Не за това става дума.
Мицухару отмахна ръката, която го бе хванала за дрехата и отблъсна Мицухиде от себе си.
— Плаче ми се, господарю… позволете ми, моля, да заплача.
— За какво тъжиш, глупецо?
— Ти си глупавият!
— Глупак!
Двамата си размениха няколко обиди. После се прегърнаха. Сълзи се стичаха по страните им.
Изглеждаше, сякаш лятото вече е настъпило. Първият ден на шестия месец бе най-горещият от много години насам. Следобед част от небето на север се покри с купести облаци. До здрач обаче бавно залязващото слънце продължи да огрява планините и реките на Тамба.
Град Камеяма бе изцяло запустял. Войниците и колите, които задръстваха неговите улици, си бяха отишли. Редици от воини, понесли пушки, знамена и копия, излизаха с отмерена крачка от селището. Главите им се потяха под нагорещените железни шлемове. Градските жители се струпаха покрай пътя, за да гледат заминаването на войската. Търсеха с погледи своите доскорошни редовни клиенти, след това с пълен глас им пожелаваха сполука и големи дела на бойното поле.
Нито войниците, нито тълпата обаче знаеха, че отрядите се отправят не в поход на запад, а към Киото. Освен Мицухиде и дванадесетина мъже от обкръжението му, всички до един бяха в неведение.
Скоро щеше да стане Часът на маймуната. Под кървавочервеното западно слънце една подир друга проехтяха надути раковини. Войниците, които досега просто блуждаеха от една палатка до друга, бързо станаха на крака, за да се подредят както трябва в строй. Разделиха се на три части и вдигнаха знамената си.
Лекият вечерен повей премина покрай безбройните лица. Зеленината на околните планини и бледозелените листа наоколо прошумоляха. Още веднъж прозвуча раковината — този път от далечната гора.
Мицухиде и военачалниците му излязоха от двора пред светилището на бога на войната Хачиман и преминаха под косите лъчи на залязващото слънце. Мицухиде направи оглед на войските си. Събрани така наедно, те наподобяваха желязна стена. При преминаването на Мицухиде всеки един вдигаше поглед към него и дори най-последният войник изпитваше гордост от това, че е под началството на такъв велик пълководец.
Под бялата си жилетка, извезана със сребърни нишки, Мицухиде носеше черни, украсени със зелено доспехи. Дългата сабя и седлото му бяха с изключително майсторска изработка. Днес не само той изглеждаше много по-млад от друг път. Когато надене доспехите, човек сякаш губи своята възраст. Дори и край шестнадесетгодишен момък, който тръгва в своя първи поход, старият самурай като че не усеща вече годините.
Днес молитвите на Мицухиде бяха по-горещи от тези на кой да е друг човек във войската му. Ето защо в погледа, с който минаваше покрай войниците, се четеше такава напрегната решимост. Изражението на главнокомандващия не остави подчинените му мъже безразлични. Родът Акечи бе отивал на война двадесет и седем пъти. Днес обаче мъжете бяха трескави от напрежение, сякаш някакво вътрешно чувство им говореше, че битката, в която влизат, далеч не е обикновена.
Всеки един усещаше, че тръгва натам, откъдето може никога да не се върне. Общото чувство изпълни като черна мъгла редиците. Деветте знамена със сини цветя по тях, които плющяха над главите на всеки от отрядите, потънаха сякаш в облак.
Мицухиде дръпна поводите на коня си и се обърна към яздещия редом с него Сайто Тошимицу.
— Колко мъже имаме общо? — попита.
— Десет хиляди. Ако прибавим и различните носачи и помощници, ще станат около тринайсет.