Мицухиде кимна и след известно време добави:
— Помолете началниците на отрядите да дойдат тук.
Щом мъжете се събраха пред коня на Мицухиде, той се отдръпна и на негово място излезе братовчед му Мицухару, заобиколен от двете страни с военачалници.
— Получихме това писмо снощи. То е от Мори Ранмару, който е сега в Киото. Ще ви го прочета, за да стане ясно на всички за какво се отнася.
Разгъна листа и зачете:
— По нареждане на господаря Ода Нобунага трябва да се явите в столицата. Негово Височество иска да направи оглед на частите преди заминаването им на запад.
— Ще потеглим в Часа на петела — продължи Мицухару. — Дотогава войниците да приготвят припаси за път, да нахранят конете си и да отпочинат.
Макар доста внушителен, видът на тринадесет хиляди мъже, които се стягат в полето за път, не предизвикваше уплаха. Междувременно началниците на отрядите бяха повикани отново, този път в гората до светилището на Хачиман. Там, сред сенките на наближаващата вечер и шума на цикадите, хладният въздух се усещаше почти като вода.
Преди миг от светилището се бе чул шум от молитвено пляскане с ръце. Изглежда господарят и неговите пълководци се молеха на боговете. Мицухиде бе успял да убеди сам себе си, че не тръгва срещу Нобунага само от чиста враждебност или гняв. Страхът, че може да свърши като Араки или Сакума, му даде повод да реши, че за него това е просто самозащита — също като притиснато до стената животно, той е принуден да нападне пръв, за да може да остане жив.
Само пет часа път деляха светилището от храма Хоно, където бе отседнал неговият толкова уязвим неприятел. Такава възможност никога нямаше да се повтори. Все пак Мицухиде разбираше, че измяната му може да породи подозрения във властолюбие и не можеше да се съсредоточи върху своите молитви. Въпреки това съвсем лесно намираше оправдание за действията си — стигаше да изброи престъпленията на Нобунага през последните двадесет години. Макар да бе служил толкова дълго на този човек, Мицухиде в крайна сметка съжаляваше за стария шогунат и целия свързан с него застой.
Началниците на отрядите чакаха, събрани накуп. Походният стол на Мицухиде оставаше празен. Оръженосците казаха, че той още се моли в светилището и скоро ще се върне. Не след дълго завесата на входа се вдигна. Един по един влязоха близките служители на господаря. Всички поздравяваха събраните в палатката. Последни се появиха самият Мицухиде, Мицутада, Тошимицу, Мицухару и Мицуаки.
— Всички началници на отряди ли са тук? — попита Мицухиде.
Със стряскаща бързина цялата околност бе плътно обградена от войници. По лицето на Мицухиде имаше тревога, а в погледите на пълководците се четеше безмълвно предупреждение.
— Трябва да намирате за доста обидно да взимам такива предохранителни мерки, когато говоря със служителите си, при условие че винаги съм разчитал на вас — започна Мицухиде. — Не разбирайте всичко това погрешно — искам просто да ви известя за нещо много важно, което отдавна чакаме, нещо, което ще засегне цялата страна и което ще ни донесе или могъщество, или смърт.
И той се зае да разкрие своите намерения. Изреди оплакванията си срещу Нобунага — униженията, на които този го подложи в Сува и Адзучи и последното оскърбление — заповедта да се присъединят към войските на запад, което значи да минат под началството на Хидейоши. После изброи имената на хората, които служиха на Нобунага с години, за да бъдат докарани накрая до самоунищожение. Тъкмо Нобунага е врагът на справедливостта и рушителят на културата, човекът, който премахна старата власт и доведе страната до безпорядък. Завърши речта си с едно стихотворение, което сам бе написал:
Докато изричаше тези стихове, Мицухиде усети колко страшно е неговото сегашно положение. Сълзи потекоха по страните му. Служителите също заплакаха. Някои между тях дори прехапаха ръкавите на доспехите си или се строполиха по очи на земята. Един-единствен мъж не заплака — старият воин Сайто Тошимицу.
В този миг на общо вълнение той реши да обвърже всички присъстващи с клетва. Намеси се с думите:
— Вярвам, че Негово Височество ни се довери, защото ни смята за хора, на които може да разчита. Ако господарят бъде посрамен, неговите служители трябва да умрат. Нима само нашият господар бива наскърбяван по такъв начин? Малко време остава още на моите стари кости, но ако мога да стана свидетел на падението на господаря Нобунага и на това как моят господар взима в свои ръце управлението на страната, ще мога после да умра, без да съжалявам за нищо.