— В градината ли излизате? — попита Ранмару.
Нобунага бе застанал на терасата и оръженосецът бързо изтича натам, за да постави върху прага чифт сандали. „Добре е да имаш на служба при себе си някой, който е толкова досетлив и внимателен“, помисли си господарят — през последните десетина години бе успял да свикне да му се угажда така.
— Не, няма да излизам. Горещо беше днес, а?
— Да, слънцето направо щеше да ни подпали.
— Конете в конюшнята всички ли са здрави?
— Видяха ми се малко поотпаднали.
Нобунага вдигна поглед и се напрегна да различи на небето вечерницата. Може би мислите му го отвеждаха към западните области. Ранмару се втренчи в профила му. Нобутада влезе и застана зад тях, но младежът изглежда изобщо не забеляза присъствието му. Сякаш сега виждаше господаря си за последен път. Ако можеше за миг да прозре в бъдещето, щеше още по-ясно да осъзнае странната сила на този миг, в който по кожата му полазиха тръпки. Тъкмо по това време Акечи Мицухиде пристигаше в Ойносака.
Пушекът от печките в голямата кухня се понесе из вътрешността на храма. Горяха не само огнищата, но и отоплението на баните. И не единствено в храма Хоно — в този привечерен час почти цялата столица и околностите й бяха покрити с дим от кухненски огньове.
В банята Нобунага се обля с вода. През бамбуковата решетка на високия прозорец в стената се подаваше едно-единствено бяло лозово цветче. С вчесана коса и облечен в нови дрехи, господарят се върна по покрития коридор обратно.
Ранмару се приближи и го извести, че в стаята за чай го очакват Сошицу и Сотан от Хаката.
— Тук са още отпреди да се стъмни. Двамата сами пометоха пътеката от стаята до входа и излъскаха пода на терасата. После господин Сошицу напръска пътеката с вода и подреди цветята, а господин Сотан отиде в кухнята да каже на слугите какви ястия да ви поднесат.
— Защо не ми каза за това по-рано?
— Ами те казаха, че тъй като са ваши домакини, ще трябва да почакаме, докато всичко е готово.
— Изглежда са намислили нещо. Нобутада знае ли? А Нагато?
— Ще ги поканя веднага.
Щом Ранмару излезе, Нобунага отиде в спалнята си, но после бързо се върна оттам в стаята за чай.
Външно тя изобщо не издаваше своето предназначение. По начало бе замислена като дневна и за да се създаде уют за чайната церемония, бяха поставили вътре сгъваеми паравани.
Освен домакините, присъстваха Нобунага, Нобутада, Нагато и синът му. Лампите придаваха на помещението някаква особена свежест. След като чайната церемония привърши, Сотан и Сошицу поканиха гостите си да се преместят в една по-голяма стая, където разговаряха до късно през нощта.
Нобунага все още бе много гладен. Изгълта всичко, което му поднесоха, пи вино — което на цвят изглеждаше направено от разтопен рубин — и от време на време си вземаше от една голяма чиния по някой европейски сладкиш. През цялото време не прекъсваше участието си в разговора.
— Бих искал да пообиколя южните земи. Вие със Сотан ще ми бъдете водачи. Сигурно неведнъж сте минавали на път оттам.
— Винаги съм имал намерението да отида по тези места, но никога не съм успявал да го сторя — отвърна Сошицу.
— Вие, Сотан, сте млад и здрав. Били ли сте там?
— Още не, господарю.
— И нито един от двама ви не е ходил в южните земи?
— Не, макар че нашите служители постоянно пътуват дотам.
— Е, едно отсъствие сигурно не би се отразило добре на търговията ви. Ако някой като мен обаче поиска да пътува, той пък със сигурност няма да намери време да напусне Япония. Просто няма какво да се направи. Докато вие имате кораби и магазини, на които да разчитате и затова сте винаги в състояние да напуснете страната. Защо още не сте го сторили?
— Естествено, вие сте много по-зает от нас, при условие че се грижите за цялата страна. Но и ние сме възпрепятствани от различни домашни грижи и няма да можем да тръгнем надалеч може би още година време. Въпреки това, щом Ваше Височество успее да уреди множеството неща, които сега го занимават, с радост ще отпътувам заедно с вас и Сотан и ви обещавам да прекарате чудесно.
— Хайде! От толкова дълго време желая нещо такова. Но ще доживеете ли дотогава, Сошицу?
Оръженосецът наливаше отново вино. Нобунага се пошегува със стареца, но той не смяташе да му се даде така лесно.
— Е, наместо да се тревожите за това, ще можете ли да ме уверите, че преди да съм починал, ще сте поставили всичко в страната в ред? Ако се окажете прекалено бавен, може и да не успея да ви дочакам.