— Вие като повелител на страната ни може и да мислите така, господарю, но аз напоследък съм забелязал някои тревожни признаци и лично не мога да се съглася с вас.
— За какво говорите?
— Шири се една лъжлива вяра.
— Християнските проповедници ли имате предвид? Да не би будистите да са идвали и при вас, Сошицу?
— Вие гледате на това с пренебрежение, но въпросът всъщност тревожи цялата страна.
И Сошицу продължи с разказ за детето, което преди няколко часа бе паднало в рова и за това как държанието на свещениците впечатли всички наоколо.
— След по-малко от десет години вече хиляди ще са изоставили праотеческите олтари и ще са се обърнали в християнството. И това се случва не само в Омура и Нагасаки, но и по цял Кюсю, в далечните области на Шикоку и дори в Осака, Киото и Сакай. Ваше Височество преди малко каза, че всичко, което приемем в Япония, няма да донесе вреда, ако бъде преди това сдъвкано и остатъкът — изплют, но вярата е от онези неща, към които надали може да се отнесеш така. Колкото и да дъвчат хората, а лъжеучение ще завладее душите им и после, дори да бъдат разпъвани и обезглавявани, те няма да се откажат от него.
Нобунага не пророни нито дума. По израза на лицето му се разбираше, че въпросът е дотам сериозен, та да не може да бъде обсъден с няколко думи. Сам бе опожарил връх Хиеи и както никой от владетелите преди него бе поставил будистката вяра на колене. Духовенството го запомни с огъня и меча и той сам по-добре от всеки друг знаеше, че където и да отиде, тази неприязън няма да изчезне.
От друга страна, разреши на проповедниците да си издигнат църква, те получиха от него открито позволение за работа и от време на време биваха дори канени на угощения. Будистките монаси на висок глас питаха коя от двете страни Нобунага смята за чужденци — християните или тях.
Господарят ненавиждаше оправданията. Никак не обичаше да се казва нещо по открит начин, а от друга страна уважаваше едно пряко интуитивно разбиране между хората. Всъщност, това го въодушевяваше.
— Сотан — обърна се сега Нобунага към другия от събеседниците си. — А вие какво мислите за това? Млад сте и навярно гледате на нещата по-различно, отколкото Сошицу.
За миг Сотан хвърли плах поглед към лампата, но после ясно отвърна:
— Съгласен съм с вас, господарю. Най-добре ще е да предъвчем тази чужда вяра и после да я изплюем от устата си.
Нобунага се обърна и погледна към Сошицу, сякаш току-що е намерил потвърждение на собственото си становище.
— Не се безпокойте. Трябва да гледаме на света по-отвисоко. Преди дълги векове господарят Мичидзане се е застъпил за съчетаването на китайските знания с японската душевност. Дали внасяме обичаи от Китай или нови предмети от Запада, багрите на есента и черешовият цвят напролет ще си останат същите. По-скоро дъждът ще опресни водата в езерото ни. Вие правите грешката да мерите океана с рова на храма Хоно. Не е ли така, Сошицу?
— Да, господарю. Ровът трябва да се мери с подобаваща мярка.
— Същото е и със задморските новости.
— Старостта е превърнала дори мен в жаба, затворена в кладенец — каза Сошицу.
— Намирам, че по-скоро приличате на кит.
— Да — отвърна търговецът, — но и китовете биват късогледи.
— Хей, донеси малко вода — нареди Нобунага на оръженосеца, който бе задрямал зад гърба му.
Вечерта още не беше стигнала края си. Макар храната и пиенето да бяха привършили от доста време, самият разговор продължаваше да ги увлича.
— Татко — пристъпи Нобутада към Нобунага, — стана прекалено късно. Аз ще ви пожелая лека нощ.
— Остани още малко — помоли го Нобунага с необичайна за такива случаи настойчивост. — Та ти си отседнал съвсем наблизо, в Ниджо, нали? Може да е късно, но пък нямаш много за ходене. Нагато живее пред самите порти и нашите гости от Хаката надали ще се връщат тази вечер чак дотам.
— Аз поне… — Сошицу изглежда се накани да си тръгва. — Утре сутрин имам уговорка за среща.
— Значи тук ще остане само Сотан, така ли?
— Аз имам още неща за подреждане в стаята за чай.
— Разбирам. Няма да останете с мен за сакето. Но носите скъпи прибори за чайна церемония и ще останете тази вечер да ги пазите тук.
— Няма да ви възразявам, господарю.
— Кажете си го направо — засмя се Нобунага.
Внезапно погледна зад гърба на Сотан и впери поглед в окачения на стената свитък.
— Му Чи е голям художник, не съм ли прав? В наши дни рядко ще намериш такова умение. Чувал съм, че Сотан имал една негова картина, която се казвала „Кораби се връщат от далечно пристанище“. Питам се кой ли човек е достоен да притежава такова прочуто произведение.