Сотан изненадващо се засмя гръмко, сякаш Нобунага го няма.
— На какво се смеете, Сотан?
Сотан огледа хората наоколо си.
— Господарят Нобунага се опитва да ми отнеме свитъка на Му Чи и използва една от хитрите си уловки: „Кой ли е достоен да притежава такава картина?“ Та това е все едно да пратиш съгледвачи в някоя неприятелска област. Я внимавай за безценната си дъбова кутия за чай, Сошицу!
Не можеше да спре смеха.
Улучи право в целта. От известно време Нобунага опитваше да се сдобие с картината. И тя, и кутията обаче бяха старо родово наследство и по тази причина дори и господарят не успяваше досега да ги поиска направо от техните собственици.
Сега обаче самият притежател повдигаше въпроса. Нобунага веднага реши, че желаният предмет му е все едно вече обещан. След като се изсмя пред него така дръзко, Сотан надали ще има смелост да му откаже исканото.
И Нобунага също се засмя.
— Ех, нищо не може да ви убегне, Сотан. Ако сега споменете и възрастта ми, ще направите от мене истински следовник на Пътя на чая.
Тази шега съдържаше много истина.
— След няколко дни ще се срещам с учителя Сокю от Сакай — намеси се Сошицу. — Тогава нека да размислим заедно къде ще е най-доброто място за картината. А, разбира се, най-уместно ще е да бъде попитан самият Му Чи.
Настроението на Нобунага се оправи. Макар прислугата на няколко пъти да влизаше да подкъсява фитилите на лампите, той продължи да отпива от чая и съвсем забрави кое време е.
Беше лятна нощ и всички кепенци и врати на храма бяха отворени. Може би заради това пламъците на лампите постоянно трепкаха и около тях се образуваха сияния от вечерна мъгла.
Някой почука на предната врата на храма. След малко един служител дойде да съобщи, че е пристигнало известие от западните области. Нобутада се възползва от случая да стане и да се сбогува. Сошицу също помоли да си ходи. Нобунага стана, за да ги изпрати до покрития коридор.
Нагато и синът му застанаха до Нобутада с фенери в ръце. Залите на храма Хоно отново потънаха в мастиленочерен мрак. Беше втората половина на Часа на плъха.
Мицухиде стоеше на кръстопът — дясната посока щеше да го изведе на запад, тръгнеше ли наляво, щеше да стигне до село Куцукаке и след като продължи през река Кацура — до столицата. В този миг преваляше склона, който цял живот бе изкачвал. Двата пътя пред него бяха и повратна точка, и окончателен избор. Въпреки това тази нощ не го подтикваше към никаква равносметка. Вместо това широкото, покрито с кротки звезди небе сякаш му вещаеше голяма промяна, която ще дойде още с утрото на следващия ден.
Нямаше дадена заповед за почивка, но конят на Мицухиде спря и той остана върху седлото. Фигурата му се очертаваше на звездното небе. Щом разбраха, че не се кани да тръгне веднага, военачалниците наоколо, облечени в лъскави доспехи, зачакаха нетърпеливо заедно с дългите редици от въоръжени мъже, коне и знамена зад тях.
— Някъде наблизо извира поток. Мисля, че чувам бълбукане на вода.
— Ето го. Вода!
Един от мъжете тръгна опипом по ръба на клисурата, която минаваше покрай пътя и накрая откри между скалите малко поточе. Войниците един след друг се заизреждаха да пълнят манерките си с бистра вода.
— Това ще ни стигне поне до Тенджин.
— Може да спрем за закуска в Ямадзаки.
— Не, нощта е кратка и сигурно докато стигнем до храма Кайин, ще се е съмнало.
— Ако продължим да се движим и през деня, конете ще отпаднат. Негово Височество сигурно е решил, че най-бързо можем да се придвижваме през нощта и рано сутрин, преди да е напекло слънцето.
— Така ще е най-добре. Веднъж да стигнем до западните области.
Съвсем естествено, с изключение на началниците си, нито пехотинците и нито дори самураите още не знаеха съвършено нищо. Шепотът и смеховете, които стигаха до ушите на командирите им, сочеха, че те смятат бойното поле за още далечно.
Редиците тръгнаха. Предводителите извадиха копията си и тръгнаха покрай своите отряди с ускорена крачка и отворени на четири очи.
Наляво. Наляво. Мъжете заслизаха по склона към Ойносака на изток. Нито един от тях не се извърна на запад. В очите започна да се чете съмнение. Макар и неуверено обаче, хората продължаваха бързо напред. Тези назад просто следваха разветите пред тях знамена; без съмнение това е правилният път. Конските копита чаткаха по стръмния склон. На моменти шумът от срутващи се камъни ставаше почти оглушителен. Войската приличаше на водопад, който нищо не ще успее да задържи.
И войниците, и конете подгизнаха от пот. Дъхът им излизаше на тежки пресекулки. Дълбоката планинска клисура лъкатушеше надолу. Продължиха по нея. Край бълбукащия поток бързо смениха посоката, за да тръгнат към стръмните склонове на връх Мацуо.