Гласът му достигна чак до застаналите надалеч пехотинци и носачи на сандалите. Всички си поеха дъх дълбоко, сякаш за последен път в живота. По лицата нямаше нито следа от радост или тържествуване. По-скоро тръпка премина през събраното множество. Тошимицу затвори очи и заговори още по-високо, сякаш почти порицаваше хората. Дали не се опитваше да убеди и сам себе си?
— Никой друг ден не ще бъде така сияен като днешния. Особено ще разчитаме на бойните подвизи на самураите. Дори днес да паднете в сражението, близките ви ще бъдат възмездени в зависимост от размера на вашите заслуги.
До края на речта гласът на Тошимицу не се промени особено. Мицухиде му бе казал какво да говори — той самият навярно не мислеше това, което казва.
— Да прекосим реката! — завърши военачалникът.
Небето още тъмнееше. Бързото течение на река Кацура спря за миг конете, които се опитваха да я прегазят. По краищата на вълните се показаха гребени от бяла пяна. Докато стигнат до отсрещния бряг с мокрите си сандали, войниците до един трепереха. Макар и подгизнали от водата, нито един от стрелците не остави фитилите му да се намокрят. Бистрата, леденостудена вода стигаше до коленете им. Без съмнение всеки от войниците и офицерите които прекосяваха реката, бе погълнат от свои особени мисли, ала всички си припомняха думите на Тошимицу и предводителите на отряди, преди да тръгнат към други бряг.
„Сигурно ще нападнем господаря Иеясу. Освен него няма никой достатъчно наблизо за нападение. Но какво искаше да каже Тошимицу с думите, че нашият господар от днес ще стане повелител на страната?“
Предположенията им стигаха дотук. Воините на рода Акечи в мнозинството си бяха изцяло предани на дълга и добродетелта. Дори не им и хрумна, че врагът може да бъде Нобунага. Този дух, присъщ на рода Акечи, се предаваше надолу по редиците чак до пехотинеца и носача на сандали.
— Хей, разсъмва се.
— Скоро ще стане светло.
Намираха се между Ньойгадаке и планинската верига, която загражда Киото от запад. Скупчените на небето облаци бяха поръбени с яркочервено.
Взряха ли се повече, мъжете можеха да различат града, едва видим в предутринния мрак. Зад тях обаче, в посока към Ойносака и границата на областта Тамба, звездите светеха така ярко, че би могло да бъдат преброени.
— Труп!
— Тук има и още един!
— Хей, и тук!
Войската наближаваше източните предградия на Киото. Освен купчини дървета и покрити със слама хижи, наоколо, чак до пагодата на Източния храм, имаше само мокри от росата поля.
В подножието на боровете покрай пътя, посред самия него, почти навсякъде, накъдето войниците погледнат, бяха пръснати мъртви тела. Всички приличаха на селяни от околността. Едно младо момиче лежеше проснато по очи, сякаш заспало сред поле от зрели патладжани. Все още стискаше кошницата си. Беше посечено с един саблен удар. Кръвта още течеше. Бе по-свежо от утринната роса. Явно отрядът на Амано Генемон, тръгнал преди основната част от войската, беше пресрещнал в полето, настигнал и посякъл тези ранобудни селяни. Може и да се бяха съжалили над тяхната невинност, но заповедта бе да не излагат на опасност успеха на предстоящото голямо начинание.
Мицухиде погледна към прясната кръв по земята и алените облаци над главата си. Изправи се на стремената, вдигна рязко камшика си във въздуха и извика:
— Към храма Хоно! Да го превземем! Моите врагове са там. Напред! Напред! Ще посека всеки, който изостане!
Времето за битка дойде. Деветте знамена, украсени с рисунки на сини цветя, се разделиха на три групи по три. Тръгнаха по Седмата улица и като преминаха една подир друга през портите, наведнъж заляха столицата. Войската на Акечи влезе и през портите на Петата, Четвъртата и Третата улица.
Мъглата още бе гъста, но над планините вече я пробиваха яркочервените лъчи на утрото. Като обикновено, вратите от плетени колове се отваряха за хората, които влизат и излизат.
Мъжете нахлуха вкупом през тях. Копията и пушките се вдигаха нагоре като гъста гора. Само знамената оставаха наведени.
— Не се бутайте! Вървете спокойно! Задните части да изчакат за малко навън.
Видял объркването, един от предводителите се опитваше, доколкото може, да сдържи хората. Плъзна гредата настрани и отвори цялата порта.
— Сега влизайте! — подкани ги той.
Наредено бе да влизат тихо, без боен вик, да свият знамената и дори да не дават на конете да цвилят. Веднага щом преминаха портите и се втурнаха във вътрешността на града обаче, отрядите на Акечи изпаднаха почти в ярост.
— Към храма Хоно!