Сред целия безпорядък от някои от къщите се чуваше шум от отваряне на врати. Веднага щом погледнеха навън обаче, обитателите прибираха бързо глави и затръшваха здраво вратите.
Сред множеството, което настъпваше към храма Хоно, най-бързи изглежда бяха отрядите начело с Акечи Мицухару и Сайто Тошимицу. И двамата се виждаха в първите редици.
— Трудно е да различиш нещо. Улиците са тесни и пълни с мъгла. Да не се загубите. Водете се по голямото дърво в двора на храма! В мъглата се целете в бамбуковата горичка. Ето го! Ето дървото!
Докато даваше тези заповеди, Тошимицу препускаше напред и махаше яростно с ръка. Сякаш тази сутрин бе неговото последно сражение в живота.
Следващата по ред част, водена от Акечи Мицутада, също настъпваше. Мъжете заляха околността на Третата улица, минаха като дим през вътрешния квартал и бързо обградиха храма Мьокаку в Ниджо. Естествено, всичко бе съгласувано с отрядите, които нападат Хоно. Целта бе да се справят със сина на Нобунага, Нобутада.
До храма Хоно имаше съвсем малко път. Предутринният мрак разделяше частите една от друга, но още отсега откъм Хоно започваше да се надига неописуема шумотевица. Носеше се екот на раковина, примесен с гръм на гонгове и барабани. Нямаше да е преувеличено да се каже, че небето и земята се тресяха от този звук, идващ сякаш почти от отвъдното. Тази сутрин всички обитатели на столицата се изправиха в леглата си, изненадани от самия шум или сепнати от писъците на домашните си.
Дори в тихия обикновено квартал с благороднически домове около Императорския дворец скоро се дочуха глъч и неспокойни гласове. Сякаш дори небето над Киото отекваше от равните удари на конските копита.
Объркването на градските жители обаче бе само мигновено. Веднага щом благородниците и хората от простолюдието разбраха какво става, домовете им утихнаха досущ като преди, когато спяха. Никой дори не посмяваше да излезе на улицата.
Още бе толкова тъмно, че войниците не можеха да различават лицата пред себе си. На път за храма Мьокаку втората половина на войската сметна част от своите, които бяха решили да заобиколят през някаква тясна улица, за врагове. Макар началникът да им бе дал строга заповед да не стрелят, преди да им е било наредено, щом се сблъскаха с непознатите на ъгъла на пресечката, стреснатите войници внезапно започнаха да гърмят слепешком в мъглата.
Щом усетиха мириса на барут, възбудата им неволно нарасна дори още повече. Даже стари и опитни вече бойци не можеха сега да овладеят себе си.
— Хей! Там се чуват раковини и гонгове. В храма Хоно вече се бият.
— Сражението почва!
— Нападнали са!
Не усещаха дали стъпват по земята. Докато тичаха напред, още не можеха да различат чии са гласовете, които чуват, при все че не срещаха съпротива. При все това порите по целите им тела се разшириха и те вече дори не забелязваха студената мъгла, която бръсне настръхналите им лица и ръце. Успяваха само да крещят.
Нададоха боен вик още преди да са стигнали до покритите стени на храма Мьокаку. Неочаквано пред тях също се поде вик и също се дочуха звън на гонгове и удари на барабани.
Мицухиде водеше третата част от войската. Сега бяха спрели в Хорикава и наоколо му стояха хора от рода. Бяха му поставили походно столче, но той нито за миг не седна. Цялото негово същество сега бе съсредоточено в гласовете и крясъците, които идват от мъглата. Постоянно гледаше към небето в посока Ниджо. Понякога в очите му проблясваше червено отражение от утринните облаци, но все още нагоре не се вдигаха нито пламъци, нито дим.
Нобунага се събуди стреснат, без да има всъщност от какво. Поспал добре през нощта, сега и без това за него бе време да става. Още от младини ставаше рано, колкото и късно да си е легнал. Събуди се или по-скоро, преди да се е разсънил напълно, още с глава върху възглавницата, изпита нещо особено. Преходът от сън към будуване трая само секунда, но за това късо време през главата му със светкавична скорост минаха безброй мисли.
Припомни си всякакви преживявания от младини досега, сети се за разни неща от сегашния си живот, набеляза цели за бъдещето. Така му се случваше винаги в този миг между съня и будуването.
Това бе може би по-скоро вродена способност, отколкото навик. Още като дете сънуваше изключително често. Но тръните на живота, особено като се вземе предвид как бе отраснал, не можеха да му позволят да живее само в света на сънищата. Действителността трупаше препятствия едно подир друго, но го накара да познае и радостта от тяхното преодоляване.
И през това време на изпитания, победи и нови изпитания той най-сетне разбра, че не е удовлетворен от трудностите, които стоят пред него. Най-голямото удоволствие в живота, откри Нобунага, се състои в това сам да откриваш пречките, да ги посрещаш и после да ги изпровождаш с обърнат назад поглед. Убеждението се заздрави от опита му и му създаде умонагласа, съвсем различна от тази на обикновения човек. След Адзучи вече нищо не му се струваше невъзможно — самото понятие му стана непознато. Това се получи, тъй като досегашните му постижения не бяха добити по пътя на обичайния здрав разум. По-скоро бе успявал да направи невъзможното възможно.