И тази сутрин, на границата между света на сънищата и този на тленното тяло, докато нощното опиянение навярно още се задържаше в жилите му, в мозъка на Нобунага се изписаха необикновени картини — върволици от големи кораби, отправили се на юг, към брега на Корея и дори към великата държава на Мин. Самият той, заедно със Сотан и Сошицу, стоеше изправен на носа на единия от тях. Искаше да го придружи и още един човек — Хидейоши. Усещаше, че не е далеч денят, когато това ще може да стане действителност.
Смяташе, че дребно постижение като покоряването на западните области и Кюшу не е достатъчно, за да запълни остатъка от живота му.
„Съмна се“, каза си той наум, стана и излезе от спалнята.
Тежката кедрова врата, която водеше към коридора, бе изработена така изкусно, че когато се отвори или затвори, сама да издава особен звук, който да привлича вниманието. Щом чуха шума от стаята си встрани, оръженосците скочиха стреснати на крака. Широките стълбове и дъски на терасата отразяваха светлината от хартиените фенери и лъскаха като намазани с растително масло.
Разбраха, че господарят им се е събудил и се забързаха към банята до кухненските помещения. По пътя чуха шум откъм северния коридор. Приличаше на звук от бързо отваряне на кепенци.
Помислиха, че може да е Нобунага, спряха се и впериха очи в посока на задънения коридор. Но там нямаше никой друг освен някаква жена, облечена в леко кимоно на едри шарки и дълъг елек, изрисуван с борови дървета и черешови цветове. Дългата й черна коса се влачеше след нея.
При отварянето на кепенците в прозореца се показа утринно небе с цвят на незабравки, почти сякаш изрязано от цветна хартия. Вятърът отвън разроши косата на жената и довя чак до мястото, където стояха оръженосците, мирис на алоево дърво.
— Хей, насам.
Чуха шум от течаща вода и се завтекоха към кухнята. Храмовите свещеници още не бяха излезли от стаите си и прозорците и голямата главна порта стояха заключени. В широката кухня с пръстен под и на издигнатата дървена платформа още цареше нощен мрак, примесен с бръмченето на комарите, но вече се долавяше и първия повей на лятното утро.
Нобунага особено не обичаше това време на деня. Преди оръженосците да са разбрали, че е излязъл от спалнята и да се затичат навън, вече бе изплакнал устата и измил ръцете си. Отиде до голямата делва, в която се стичаше вода от една бамбукова тръба, взе едно малко ведро и го потопи в покритото с лак корито. Изми бързешком лице, като пръскаше вода навсякъде наоколо, досущ като къпещ се врабец.
— Ще си намокрите ръкава, господарю.
— Нека да ви сменя водата.
Оръженосците бяха направо уплашени. Един дръпна леко изотзад белия ръкав на Нобунага, друг посегна да загребе нова вода. Трети пък коленичи в нозете на господаря си и му подаде кърпа. В същото време мъжете от стражата излязоха от своята стая и се заеха да отварят тежките врати към вътрешния двор. В същия миг обаче доловиха необичаен шум, който идваше откъм външния главен храм. Последваха тежки стъпки от много нозе, които приближаваха тичешком към тях.
С все още мокра коса, Нобунага се извърна назад и нетърпеливо възкликна:
— Иди да видиш какво е това, Бомару.
После продължи да бърше лицето си в плата.
— Навярно стражите във външния храм са се сбили или нещо подобно — обади се един от оръженосците.
Нобунага не обърна внимание на думите му. За миг неговите очи заприличаха на водна бездна и проблеснаха, сякаш търси нещо не в света навън, а у самия себе си.
Но това продължи само миг. Безпорядък настъпи не единствено пред главния храм. Тук, в помещенията за гости и по всичките десетина постройки на манастира, нещо се тресеше, сякаш цялата земна кора е разлюшкана от грамадно земетресение. Суматохата и неописуемият шум бяха ужасяващи.
Колкото и силен да е, всеки един човек би усетил в такъв миг объркване. Кръвта се отдръпна от лицето дори Нобунага. Всичките му оръженосци също пребледняха. Вцепенението им продължи обаче навярно не повече от две вдишвания. Едва усетили объркването, и по коридора към тях се затича с бясна скорост някакъв мъж.