С не повече от тридесет-четиридесет души се завтече на помощ на Нобунага. Отделните части на Акечи бяха затворили почти всички улици, които водят към храма Хоно. Сблъсъкът с хората на Нагато започна на един от ъглите на западната оградна стена и премина в ожесточен ръкопашен бой. Малката дружина успя да премине през обкръжението и да стигне доста близо до главната порта; веднага след това обаче един от отрядите на Акечи, станал свидетел на тази дързост, се обърна към тях, приготви копията си и нападна. Скоро хората на Нагато останаха наполовина по-малко и бяха принудени да се оттеглят.
— Опитайте да стигнете до храма Мьокаку! Ще подкрепим господаря Нобутада!
Над покрива на храма Хоно, подобно на буреносен облак, се изви катраненочерен дим. Дали пожарът бе причинен от нападащите Акечи, от служителите на Нобунага или от самия него? Цареше такъв безпорядък, че никой не можеше да отговори на това.
Димът дойде почти едновременно от външното светилище, от една стая в двора и от кухнята.
В кухнята един оръженосец и двама други мъже се сражаваха като демони с неприятеля. Изглежда, макар сега да не се виждаше нито един от тях, монасите в храмовата кухня се бяха събудили рано, тъй като огънят под големите котли бе вече запален.
Оръженосецът застана на вратата на помещението и прониза поне двама от проникналите вътре хора на Акечи. Най-сетне те му отнеха копието и изправен срещу многобройните неприятели, той бе принуден да скочи на дъсчения под и да ги държи на разстояние, като хвърля по тях кухненски съдове и всичко друго, което му попадне.
Редом с оръженосеца се биеха храбро един учител по чайна церемония и друг някакъв мъж. Макар да изпитваше презрение към тези трима лековъоръжени противници, групата самураи не успяваше да стъпи на дървения под тъкмо заради тях.
— Какво ви бави?
Вътре надникна някакъв воин, който приличаше на техен началник. Той сграбчи една горяща главня от огнището и я хвърли в лицата на тримата защитници. После запокити друга в килера и още една — срещу тавана.
— Вътре!
— Трябва да е вътре!
Целта им бе Нобунага.
И те си проправиха път навътре, като ритаха подпалените дървета с войнишките си сламени сандали. Пламъците като червен бръшлян попълзяха по вратите и стълбовете. Докато обгръщаха оръженосеца и учителя по чайна церемония, двамата мъже останаха неподвижни.
В конюшните бе настъпило пълно объркване. Десетината коне се бяха уплашили така, че сега ритаха стените и къртеха дъските от тях. Накрая два пробиха преградата и препуснаха навън. Галопираха подивели в средата на отрядите на Акечи, докато останалите цвилеха все по-диво, усетили приближаването на пламъците. Самураите в конюшнята изоставиха местата си и излязоха да защитават стъпалата на двора, в който за последен път видяха Нобунага. Това бе последната им битка — всички бяха покосени и заедно паднаха.
Дори конярите, които биха могли да избягат, не пожелаха да го сторят и останаха да се бият до смърт. По начало тези хора не се отличаваха със съвършено нищо особено, но този ден мълчаливо доказаха със своята саможертва, че и с нищо не отстъпват на другите, които имат високи доходи и звания.
Един воин на рода Акечи, хванал окървавено копие, тичаше от стая на стая. Щом видя през дима един от другарите си, той се спря.
— Миноура?
— Аз съм.
— Постигна ли вече нещо?
— Не, не още.
Двамата търсеха Нобунага — или по-точно се състезаваха кой от тях ще го намери. Скоро се разделиха, за да си проправят поотделно път през дима.
Изглежда огънят се бе разпространил под покрива и вътрешността на храма застрашително попукваше. Дори кожата и металът на войнишките доспехи се нагорещиха. За миг всичко се опразни — даже мнозина от воините на Акечи изтичаха навън, за да избягат от пълзящите пламъци и в храма останаха единствено трупове и най-упоритите, които продължаваха да търсят.
Някои от тези се давеха от дима, други бяха покрити с пепел. Вратите и плъзгащите се прегради бяха изритани в голямата зала и сега навсякъде, подобни на огнен облак, се носеха парчета горящ златен брокат и подпалено дърво. Вътре в малките стаи и в ъглите обаче бе тъмно и предметите се различаваха смътно. Пълните с гъст дим коридори изобщо не можеха да бъдат отличени един от друг.
Ранмару се облегна тежко на кедровата врата към стаята, която пазеше и после тихо се изправи отново. В ръка държеше окървавено копие. Огледа се надясно, после наляво. Чу стъпки и приготви оръжието си.
Целият се превърна в слух. Облечената в бяло фигура, която влезе преди малко в стаята, бе тази на Предводителя на дясната страна, Ода Нобунага. Той се би до самия край, докато видя, че храмът потъва в пламъци и хората му до един са паднали и убити. Би се рамо до рамо с обикновените войници, все едно че сам е един от тях. Въпреки това взе решението да си направи сепуку не просто понеже държеше на името си и не смяташе, че някое нищожество заслужава да се сдобие с главата му. Смъртта на човека е предопределена и Нобунага дори не съжаляваше за това, че неговият живот свършва. Съжаляваше само за голямото дело на този живот.