Храмът Мьокаку е съвсем наблизо. Също в съседство е домът на столичния управител. В града има разположени и още самураи. Ако по някаква случайност успее да влезе във връзка с хората навън, той може да си осигури път за бягство. От друга страна, този заговор, тази измяна е дело на тиквоглавеца Мицухиде. А на него е присъщо, ако вземе подобно решение, да го изпълнява така, че дори и вода да не може да премине. Време е значи Нобунага да се реши.
Така тези две мисли се бореха в ума му.
Погледна към труповете на своите служители, загинали заедно в битката и разбра, че последният му миг е вече близо. Напусна сражението и се оттегли в стаята, чиято врата сега пазеше отвън Ранмару. Думите му бяха:
— Ако чуеш отвътре гласа ми, значи вече се самоубивам. Постави тялото ми под някакъв параван и го подпали. Дотогава не пускай врага да стигне дотук.
Докато казваше това, Нобунага гледаше Ранмару право в очите.
Дървената врата бе здраво залостена. За миг господарят впери поглед във все още непокътнатите позлатени рисунки на стените. Отнякъде проникна тънка струйка дим, но изглежда имаше време, докато пламъците стигнат и дотук.
„Вече напускам този свят. Няма нужда да бързам.“ Струваше му се, че някой друг му казва това. Веднага щом влезе в стаята, усети, още преди горещината, която го обгражда от четирите страни, пареща жажда. Почти се строполи в средата на помещението, но после промени решението си и намери сили да се премести на една леко издигната площадка в долния край. В крайна сметка местата долу по начало бяха предназначени за неговите служители. Представи си как струйка вода се стича в гърлото му. За миг се опита да съсредоточи цялото си същество точно под пъпа. Застана в тържествена поза, с прегънати под тялото колена, изпъна гръб и си оправи дрехите. Опита се да се държи така, сякаш служителите му са застанали пред него, както това се случваше преди.
Мина малко време, докато тежкото му дишане се успокои.
„Това ли значи да умреш?“
Чувстваше се толкова спокоен, че сам не можеше да повярва в този миг. Дори усещаше някакво желание да се разсмее.
„Ето, дойде и моят ред.“
Даже когато пред погледа му изникна лъскавата плешива глава на Мицухиде, не изпита никаква ярост. Служителят му също е човек и е направил това от раздразнение и гняв. Самият той, Нобунага, не трябваше да постъпва така необмислено и сега, след като всичко това вече бе станало, съжаляваше, че недоволството на неговия служител не е довело до нищо, освен глупаво насилие. „Ах, дали няма да ме последваш след няколко дни, Мицухиде?“, попита той мълчаливо.
В лявата си ръка стискаше ножницата на своята къса сабя. Дясната освободи острието.
„Няма нужда от бързане.“
Съветваше сам себе си. Пламъците вече проникваха в стаята. Затвори очи. В този миг, сякаш е яхнал препускащ кон, през ума му премина всичко, което можеше да си спомни за своя живот от най-ранно детство до сегашния ден. Когато отвори очи, златният прах и рисунките по четирите стени светеха в яркочервено. Изписаните по тавана божури сякаш се множаха от пламъците. Смъртта му наистина не трая по-дълго от един дъх. В този последен миг, някакъв необикновен глас вътре в него като че каза сбогом на всички спомени от предишния му живот.
— Не съжалявам! — каза високо Нобунага.
Ранмару чу вика и се завтече вътре. Господарят му, облечен в бяло копринено кимоно, вече лежеше по лице на пода. Под него течеше прясна кръв. Младежът издърпа вратите от ниската ракла и ги постави върху трупа, сякаш му прави ковчег. Затвори тихо вратата зад себе си и застана встрани от издигнатото място. Стисна късата сабя, с която и той също можеше да си направи сепуку. Вместо това обаче неговите блеснали очи останаха вперени в тялото на Нобунага, докато цялата стая не бе погълната от пламъците.
През първите три дни на шестия месец небето над Киото беше чисто и слънцето ярко светеше. В планинските западни области обаче времето се менеше от ясно до облачно. До края на петия месец тук продължаваха проливните дъждове. После, за два-три дни в началото на шестия, силен югозападен вятър издуха разкъсаните облаци на север и после ги върна обратно. Така небето продължи да се променя между чисто и заоблачено.