— Разбира се. Досановите доверени хора са добре известни в околността. Помолиха ни да подпалим града заедно с укрепленията.
— Да подпалим града!
— Ако просто предизвикаме внезапно пожари, няма да е от никаква полза. Преди да го направим, трябва да пръснем слухове и когато Йошитацу и хората му в Инабаяма усетят безпокойство, да изберем една ветровита нощ и да обърнем града на море от пламък. Тогава силите на Досан ще прекосят реката и ще нападнат.
— Разбирам — Хийоши кимна с изражение на възрастен. Не показа нито възхищение, нито неодобрение. — Значи са ни пратили тук да пръскаме слухове и пожари.
— Правилно.
— В крайна сметка значи сме просто саботьори, така ли? Тук сме да бунтуваме хората.
— Ами да, може и така да се каже.
— А да бъдеш саботьор не е ли работа за хора с най-долно положение?
— Нищо не можем да направим. Ние, Хачисука, сме вече от много години зависими от господаря Досан.
Хикоджу гледаше на нещата пределно просто. Хийоши обърна очи към него. Ронинът винаги си е ронин, но той самият все не можеше да свикне с тази мисъл. Макар да получаваше ориз на трапезата на един ронин, смяташе своя живот за ценен и нямаше намерение безразсъдно да го захвърли.
— Защо дойде господарят Шичинай?
— Тук е, за да нарежда какво да се прави. Когато трийсет-четирийсет души влизат един по един в града, трябва някой да държи връзка между тях и да ги надзирава.
— Разбирам.
— Сега вече знаеш за какво става дума.
— А-ха. Но има още нещо, което не разбирам. Ами аз?
— Хм. Ти ли?
— Какво предполагаш ще трябва да правя? Досега господарят Шичинай не ми е наредил нищо.
— Понеже си малък и пъргав, ще ти възложат да подпалваш пожарите през някоя ветровита нощ.
— Разбирам. Подпалвач.
— След като сме дошли в този град с тайно поръчение, не можем да си позволим да бъдем нехайни. Докато се правим на майстори на лъкове и продавачи на игли, трябва да сме нащрек и да внимаваме какво говорим.
— Ако узнаят за плана ни, веднага ли ще започнат да ни търсят?
— Разбира се. Стига самураите на Йошитацу да чуят дори думичка за това и ще има клане. Хванат ли ни, само тебе или всички нас, ще бъде ужасно.
Отпърво Хикоджу си беше помислил, че не е никак хубаво, дето Хийоши не знае нищо; сега внезапно се разтревожи от възможността тайната да се изплъзне из устата на Маймунката. Хийоши прочете това по лицето му.
— Не се тревожи — успокои го той. — От времето на странстванията си съм свикнал с тези неща.
— Нали няма да се изпуснеш да кажеш нещо? — попита разтревожено Хикоджу. — Това, знаеш, е вражеска земя.
— Знам.
— Е, трябва да избягваме да будим подозрения с вида си. — Гърбът му се беше схванал и той го тупна два-три пъти, докато се изправяше. — Ти къде си отседнал, Маймунке?
— В уличката точно зад хана, където има стая господарят Шичинай.
— Така ли? Е, ще се отбия някоя от близките вечери. И внимавай особено с другите нощуващи.
Като метна лъка си през рамо, Нита Хикоджу се отправи в посока към града.
Седнал в двора на храма, Хийоши впери поглед над гинковите дървета в далечните бели стени на крепостта. Сега, след като знаеше за враждата в семейство Сайто и за злините, които беше породила, сякаш и здравите като стомана стени, и господстващото положение на крепостната площадка загубиха в неговите очи всякаква сила. „Кой ли ще бъде следващият господар на тази крепост?“, питаше се той. Досан също няма да бъде сполетян от добър край, това е сигурно. „Каква сила може да има в земя, където господарят и приближените му са неприятели? Как могат хората да имат увереност, щом повелителите на областта, баща и син, се подозират и заговорничат един против друг?“
Мино е плодороден край, обкръжен от планини, на важен кръстопът между столицата и провинциите. Дарен е богато с природни блага, земеделието и занаятите процъфтяват, водата е чиста и жените — красиви. И все пак нещо тук гние! На Хийоши не му остана време да помисли за червея, който гризе разкапаните вътрешности на тази земя. Мисълта му скочи на друг въпрос — кой ще бъде следващият господар на Мино.
Това, което най не му даваше мира, беше ролята на Хачисука Короку — човека, от когото получаваше храната си. Ронините нямаха добро име, но от службата си при Короку Хийоши знаеше, че това е почтен човек от добър, макар и не толкова славен произход; човек, чийто нрав можеше да се нарече изряден. Досега момчето бе смятало, че няма нищо, от което да се срамува, когато ежедневно се покланя на този човек и получава от него заповеди — сега обаче почна да мисли по-различно.