Повечето хора бяха уморени от дъжда и плесента и се надянаха дъждовният сезон да свърши рано, но войската на Хидейоши, заета с дългата обсада на крепостта Такамацу, се молеше на осемте Царя на драконите да пратят още и още дъжд, тъй като това бе главното им оръжие на бойното поле. Самотната крепост все така стоеше напълно откъсната посред блатистото езеро. Тук-там, като последни остатъци от коса по главата на някой оплешивяващ, стърчаха дърветата на няколкото потопени под водата горички.
В града под крепостта, над водата оставаха само покривите на простите жилища; селските къщи в по-ниските места вече се бяха изгубили. Мътното течение носеше безброй парчета гнило дърво и те плуваха покрай бреговете на езерото.
На пръв поглед вълните по нечистата жълтеникава вода изглеждаха неподвижни, но войниците, които я наблюдаваха от края на брега, забелязваха как тя лакът по лакът настъпва за сметка на сушата.
— Днес някои тук изглежда не ги е грижа за нищо! Я погледнете. Та те са също така безгрижни като вас.
Хидейоши се бе качил на седлото и говореше на оръженосците зад гърба си.
— Къде?
Всички с любопитство погледнаха натам, накъдето сочеше господарят им. И наистина върху плаващите дървета се виждаше ято снежнобели чапли. Оръженосците, още момчета, свиха рамене и се засмяха. Заслушан в детските им приказки, Хидейоши шибна леко коня си и се върна в лагера.
Това стана на вечерта от третия ден на шестия месец. Нямаше начин Хидейоши да знае какво се е случило в Киото.
Той рядко пропускаше обичайните си обиколки на лагера, при които го придружаваше свита от петдесет-сто служители. Понякога към тях се присъединяваха и оръженосци. Носеха голям чадър с дълга дръжка и размахваха наоколо ярко оцветеното пълководческо знаме. Войниците, свидетели на това царствено „шествие“, вдигаха очи нагоре и си мислеха: „Минава нашият повелител.“ Когато се случеше да не го видят, добиваха усещане за някаква липса.
Докато минаваше, Хидейоши оглеждаше от седлото войниците от двете си страни — потни и покрити с кал, най-голяма радост за тях бе храната, която обикновен човек едва можеше да сложи в устата си; въпреки това усмивката не слизаше от техните лица и те надали познаваха думата „отегчение“.
Мъчно му беше за дните, когато самият той бе част от тези млади хора. Началството на този поход му беше поверено преди цели пет години. Сраженията и ожесточените сблъсъци при крепостите Кодзуки, Мики и много други бяха за него неописуемо изтощителни. А освен трудностите на самата битка, неведнъж го бяха спохождали и вътрешни съмнения.
Трудно бе да се угоди на Нобунага и никак не беше лесно от разстояние да му служиш и да изпълняваш желанията му. Освен това, разбира се, пълководците около Хидейоши не бяха особено радостни от неговото издигане. Въпреки това той бе доволен и сутрин, когато се молеше на богинята на слънцето, чистосърдечно й благодареше за всички изпитания, през които е преминал за тези пет години.
Никой не би дирил сам такива несгоди. А Хидейоши смяташе, че каквито и да са действителните намерения на небето спрямо него, досега то му е изпращало единствено трудност след трудност. Имаше дни, когато се чувстваше благодарен за недоимъка и превратностите от време на младостта си, понеже те му бяха дали волята да се пребори със собствената си телесна слабост.
Сега всичко подготвено за превземане на крепостта Такамацу вече бе приведено в действие и Хидейоши чакаше единствено пристигането на Нобунага от изток. На връх Хидзаши тридесетте хиляди войници на рода Мори под началството на Кикава и Кобаякава чакаха да се притекат на помощ на откъснатата от света крепост. Когато времето бе ясно, врагът лесно можеше да види чадъра и пълководческото знаме на Хидейоши.
Тази вечер, тъкмо докато се връщаше в жилището си, по пътя за Окаяма го настигна пратеник. Стражите незабавно го наобиколиха. Пътят водеше за стана на Хидейоши на връх Ишии, но по него, след като се прекоси Хибата, можеше да се стигне и до лагера на Кобаякава Такакаге на връх Хидзаши. Естествено, местността бе най-строго охранявана.
Вестоносецът бе пришпорвал коня си през цялото време от два дни насам, без да се спира за храна или дори за да пие. Преди стражите да са го довели в лагера, той вече беше загубил свяст.
Бе Часът на глигана. Хидейоши още не си беше легнал. Щом Хикоемон се върна, тримата заедно с Хидейоши и Хори Кютаро отидоха до постройката, която служеше за жилище на предвождащия похода. Там дълго седяха заедно.
Разговорът им бе дотолкова поверителен, че дори оръженосците се бяха оттеглили. Позволиха да остане само на поета Юко. Той седеше до плъзгащата се врата от хартия и отпиваше от чая си.