— Помогнете ли днес на рода Ода, това със сигурност ще ви осигури голямо бъдеще — завърши той.
При тази смяна на противника Екей изгуби предишното свое красноречие. Изражението на лицето му обаче изглеждаше много по-ведро, отколкото докато преговаряше с Хикоемон.
— Ако дадете твърдо обещание, че Мунехару ще си направи сепуку, аз ще попитам Негово Височество относно предаването на петте области и той, сигурен съм, също ще се съгласи на отстъпка от своя страна. Във всеки случай, не бихте ли помолили тази сутрин господарите Кикава и Кобаякава да обмислят отново въпроса? Подозирам, че това ще реши дали ни предстои война или мир.
Щом Канбей постави нещата по такъв начин, Екей се почувства принуден да действа. Станът на Кикава на връх Ивасаки бе само на един час път, а този на Кобаякава на връх Хидзаши — на малко повече от два. Не след дълго Екей пришпорваше коня си натам.
След като изпроводи монаха, Канбей влезе в храма Джихоин. Надникна в стаята на Хидейоши и го завари да спи. Маслото в лампата бе свършило и тя беше угаснала. Канбей разтърси господаря си и го събуди с думите:
— Съмва се, господарю.
— Вече? — попита Хидейоши, докато с олюляване ставаше от леглото.
Канбей незабавно му разказа за срещата си с Екей. Хидейоши се намръщи, но бързо се изправи.
При входа на банята оръженосците го чакаха с вода за сутрешното измиване.
— Веднага след закуска ще направя обиколка на лагера. Изкарайте коня ми навън и повикайте служителите да ме изчакат — нареди Хидейоши, докато бършеше лицето си.
Тръгна да язди под един голям червен чадър. Отпред носеха знамето му. Като се поклащаше леко на седлото, той мина под новопокаралите листа на черешите, посадени покрай пътя от храмовата порта до подножието на планината.
За ежедневната обиколка, която правеше на лагера, нямаше определено време, но тя никога не бе толкова рано. Днес изглежда настроението му се бе подобрило и от време на време се шегуваше със служителите си, като че нищо лошо не се е случвало. Тази сутрин по нищо не личеше новината за станалото в Киото да е стигнала дори до неговите собствени хора. След като се увери напълно в това, Хидейоши бавно се върна в жилището си.
Канбей го чакаше пред храмовата порта. По погледа му господарят разбра, че пратеничеството на Екей е завършило с неуспех. Монахът се върна от стана на Мори малко преди Хидейоши да се прибере, но отговорът, който донесе, не се различаваше от предишните:
Ако позволим Мунехару да умре, няма да спазим Пътя на самураите. Няма да се съгласим на мир, който да ни струва живота на Мунехару.
— Доведете въпреки всичко Екей тук — нареди Хидейоши.
Нямаше ни най-малко обезсърчен вид; всъщност, с всяка минута, изглежда, очакванията му ставаха все по-добри.
Покани монаха в една слънчева стая и го помоли да се чувства като у дома си. След като си припомни старите времена и разказа някоя и друга клюка от столицата, Хидейоши пристъпи към целта на разговора.
— Е, добре — започна, — преговорите за мир изглежда не стигнаха доникъде, понеже двете страни не можем да се споразумеем за съдбата на Мунехару. Не бихте ли могли да отидете лично при генерала, да му обясните как стоят нещата и да го помолите да се примири с неизбежното? Мори никога няма да наредят на един свой верен служител да си направи сепуку, но ако вие му обясните трудното положение на рода, той с радост ще пожертва живота си. В крайна сметка неговата смърт ще спаси хората в крепостта и ще предотврати гибелта на рода Мори.
След тези думи Хидейоши рязко се изправи и излезе.
Животът на повече от пет хиляди войници и невъоръжени хора в крепостта Такамацу стоеше на карта.
Пълководците на Хидейоши докараха три големи, снаряжени с оръдия кораба и започнаха да обстрелват стените. Една от кулите беше пред срутване, а имаше и много убити и ранени от снарядите. В добавък към това дъждовният сезон продължаваше, все повече хора се разболяваха, а припасите от храна се разваляха от влагата.
Защитниците събраха врати и дъски от подовете и направиха от тях лодки, с които да нападат бойните кораби на Хидейоши. Два-три от тези малки съдове бяха потопени, но оцелелите се връщаха обратно до крепостта, за да започнат втора атака.
Щом войската на Мори пристигна и от укреплението забелязаха техните знамена и флагове, защитниците си помислиха, че са спасени. Скоро след това обаче разбраха безизходността на положението. Бяха отделени от своите възможни спасители на такова разстояние, че тези не можеха всъщност да ги спасят. Макар и обезсърчени, те все пак не загубиха желанието си да се бият. Тъкмо напротив, след като нещата им станаха ясни, в тях се затвърди решимостта да умрат.